Розалин бе нечия съпруга.
Тялото на Роланд се вдърви и от устните му се откъсна леко ахване. Би трябвало да е облекчен, че я вижда да изглежда толкова добре – никога не беше изглеждала по–щастлива – но чувстваше единствено силна самота.
Тежко се претърколи далече от вратата на балкона, като блъсна силно гърба си в извитата стена на кулата. Какъв ли мъж беше заел мястото, което Роланд никога не бе трябвало да напуска?
Осмели се да хвърли още един поглед вътре: загледа как Розалин стана от стола и положи бебето в дървената му люлка. Роланд затвори очи и се заслуша в стъпките й, заглъхващи като песен, когато тя излезе тихо от стаята и тръгна надолу по коридора.
Не беше възможно да свършва така – този последен миг, в който зърваше любовта.
Глупак. Глупак, че се върна. Глупак, че не отхвърли тези мисли от ума си.
Инстинктивно я последва, промъквайки се по ниския перваз на малката кула до следващия прозорец. Вкопчи се в стената с изподраните си пръсти.
Тази стая, в съседство със стаята, където беше видял Розалин, едно време беше на брат й, Джефри. Но когато Роланд се надвеси навътре да надникне през извитото стъкло, край прозореца висяха женски дрехи.
Чу ниския глас на мъж, а после – в отговор – този на Розалин.
Млад мъж седеше с гръб към Роланд на ръба на покрито с дамаска легло. Когато обърна глава, профилът му беше красив, но не съкрушително. Гладка кафява коса, луничава кожа, ясно очертан полегато спускащ се нос.
Просната напряко върху него на леглото лежеше жена, с руса глава, сгушена в скута му, с небрежния маниер, с който се държат двама души, които се чувстват толкова удобно с крайниците на другите, колкото и със собствените си. Тя плачеше.
Тя беше Розалин.
– Но защо, Александър?
Когато тя вдигна покритото си с петна от сълзи лице да го погледне, сърцето на Роланд заседна в гърлото.
Александър – нейният съпруг – погали русата разчорлената коса на жена си.
– Любов моя. – Целуна я по носа последното място, за което би помислил Роланд, ако можеше да докосне онези устни. – Конят ми е оседлан. Войниците ме чакат в казармата. Знаеш, че трябва да тръгна преди падането на нощта, за да се присъединя към тях.
Розалин се вкопчи в белия ръкав на долната му риза и изхълца:
– Баща ми има хиляда рицари, които могат да заемат мястото ти. Умолявам те, не ме оставяй не ни оставяй, – за да заминеш да се биеш.
– Баща ти вече беше твърде великодушен. Защо трябва друг да заема мястото ми, когато съм млад и способен? Това е мой дълг, Розалин. Трябва да отида. Когато нашият кръстоносен поход приключи, ще се върна при теб.
Тя поклати глава, с порозовели от гняв бузи:
– Не мога да понеса да те загубя. Не мога да живея без теб.
При тези думи сърцето на Роланд заби неравномерно.
– Няма да ти се наложи – каза Александър. – Давам ти думата си: ще се върна.
Той се надигна от леглото, помагайки на съпругата си да се изправи на крака. Роланд забеляза с подновена ревност, че тя беше бременна с ново дете. Коремът й изпъкваше под изящната надиплена рокля. Тя отпусна ръце върху него, съкрушена.
Роланд никога не би могъл да я изостави в такова състояние. Как можеше този мъж да замине на война? Каква война имаше значение пред задълженията на любовта?
Всяка сърдечна болка, която може да бе изпитвала към Роланд преди пет години, бледнееше в сравнение с това, защото този мъж не беше само неин любим и неин съпруг той беше също и баща на децата й.
Сърцето на Роланд се изпълни с униние. Не можеше да се примири с това. Помисли си за всички онези години между това средновековно сърдечно разочарование и настоящето, от което се беше върнал – вековете, които беше прекарал на луната, скитайки се изгубен през нейните зъбери и кратери, изоставяйки задълженията си, като просто се опитваше да забрави, че някога я е виждал. Помисли си за бездната от време, което бе изоставил в портала, който свързваше юли със септември, изоставяйки всичко така, както беше изоставил Розалин.
Но сега той знаеше, че независимо колко дълго продължаваше неговата безкрайност, никога нямаше да забрави сълзите й.
Какъв самовлюбен глупак беше. На нея не й трябваше извинението му – да й се извини сега, щеше да бъде изцяло себична постъпка, просто за да намери облекчение заради гузната си съвест. И да отвори наново раните й. Вече нямаше нищо, което можеше да направи за Розалин.
Или почти нищо.
* * *
Младият мъж изглеждаше тромав и неумел, когато се приближи към конюшнята, където го чакаше Роланд. Носеше шлема си в ръка, оставяйки лицето си открито. Роланд го изучаваше. Мразеше и уважаваше този мъж, който явно се чувстваше едновременно длъжен и изпълнен с неохота да се бие. Можеха ли честта и дългът да означават за него повече от любовта? Или може би това объркване от чест и дълг беше любов – парадокси, по–огромни и от най–далечните предели на звездите.