Кой би искал да замине на война и да напусне едно любящо семейство?
– Войнико – извика Роланд на Александър, когато се приближи достатъчно, за да разпознае измъченото изражение в очите му. – Нали ти си Александър, родственик на негова светлост лорд Джон, който носи титлата феодален владетел на този имот?
– А ти кой си? – Александър прекрачи прага на конюшнята. Бледокафявите му очи се присвиха, докато оглеждаха парадните доспехи на Роланд. – От каква битка идваш, облечен така?
– Изпратиха му тук да заема мястото ти в кампанията.
Александър спря:
– Съпругата ми ли те изпрати? Баща й? – Той поклати глава. – Дръпни се, войнико. Остави ме да продължа.
– Всъщност, няма. Задачата ти се промени. Познаваш терена в тази околност по–добре от повечето войници. Може да ни сполетят опасни времена, ако битката на север не се развие в наша полза. Ако отстъпим, ще бъдеш необходим тук, за да охраняваш града от нашественици.
Александър наклони глава:
– Покажи си лицето, войнико, защото нямам доверие на човек, който се крие зад маска.
– Лицето ми не те интересува.
– Кой си ти?
– Човек, който знае, че твоят дълг е тук след твоите близки. И цялата военна плячка не струва нищо пред истинската любов и семейната чест. Сега не се изправяй, ако искаш да живееш.
Александър се изсмя тихо, но после изражението му се промени и стана по–сурово. Той извади меча си:
– Да видим тогава.
Роланд трябваше да го е очаквал. И въпреки това то го подразни. Как можеше този човек да е толкова твърдо решен да я изостави? Роланд никога не би я оставил!
И все пак, разбира се, вече го беше направил. Беше изоставил единствената си истинска любов като безчувствен, лекомислен глупак. Оттогава беше сам. Самотата беше едно, но тя се изроди в противно, ужасно чувство за безнадеждност, след като душата бе вкусила любовта.
На никого не биваше да се позволява да направи същата грешка. Въпреки ревността си, Роланд можеше да види това. На него се падаше да спре Александър.
Той преглътна, въздъхна наум и извади сабята си. Беше дълга един метър и остра като болката, която пронизваше сърцето му, задето трябваше да влезе в схватка с този човек.
– Войнико – каза Роланд безизразно, – не се шегувам.
Мъжът мина в настъпление, размахвайки неумело меча си. Роланд отби удара с едно леко движение на китката, без усилие. Мечовете се сблъскаха с тъп звук.
Този на Александър се плъзна към земята, съвсем леко насочен от меча на Роланд, докато отскочи от мокрото сено на пода на конюшнята.
– Защо с такава готовност би се отправил към собствената си смърт? – попита Роланд.
Александър изсумтя и се хвърли напред, заемайки бойна поза, като вдигна меча си на височината на гърдите:
– Не съм страхливец.
Може би не, но беше изключително неопитен. Вероятно беше усвоил някакви умения за бой с меч като дете, сражавайки се с купите сено по време на летните празници с приятелите си от детинство. Не беше войник. На бойното поле щеше да е мъртъв след час.
Или Роланд можеше да го убие сега…
В този миг видя как мечът му замахва ловко надолу по голия врат на този мъж. Видя стряскащата гледка на разсечен гръбнак и лъскавата червена кръв, която капеше от стоманата върху пръстта.
Колко лесно щеше да бъде да прекрати краткия живот на този човек. Да заеме мястото му в онази кула и да я обича, както тя имаше нужда да бъде обичана. Сега Роланд знаеше как да го направи.
Но после примигна и видя Розалин. Бебето.
Не погубвай – напомни си той. Само убеждавай.
Скочи напред леко, замахвайки с меча си към Александър, който забързано отстъпи назад, завъртайки се като обезумял, за да се отдалечи. Този път избегна меча на Роланд само благодарение на чист късмет.
Роланд се засмя и смехът му имаше горчив вкус.
– Предлагам ти услуга, войнико, – а те уверявам, че имам по–висш командир от твоя сеньор. Знай, че няма да опозоря намеренията ти. Позволи ми да отида на война вместо теб.
– Говориш със загадки. – От страх кожата около устата на Александър се беше изопнала като кожата на тъпан. – Не можеш да ме заместиш.
– Да – каза Роланд, кипящ от гняв. – Ако не друго, поне знам това.
В изблик на жестокост, Роланд забрави целта си. Нахвърли се върху Александър с яростта на отхвърлен любовник. При вида на острието, Александър застана вдървено, протегнал меча си. Трябваше да му се признае, че не отстъпи назад. Но с още един сблъсък на мечовете им Роланд бе обезоръжил Александър. Допря връхчето на меча си към гърлото на младия мъж, което се надигаше и спускаше.