– Един истински рицар би отстъпил. Би приел предложението ми и би останал да служи на хората си тук, закриляйки дома си и съседите си, когато се нуждаят от закрила. – Роланд преглътна. – Ще се поддадете ли, сър?
Александър се мъчеше да си поеме дъх, неспособен да говори. Непрекъснато поглеждаше надолу към острието, опряно в шията му. Беше изпълнен с ужас. Кимна. Щеше да отстъпи.
Вълна от спокойствие заля Роланд и той си позволи да затвори очи.
Той и този блед простосмъртен обичаха едно и също светло създание. Не можеха да бъдат врагове. Именно тогава Роланд си избра страна. Нямаше да пощади живота на Александър заради самия него, а заради Розалин.
– Ти си по–смел от мен. – И беше вярно, защото Александър беше достатъчно силен да обича Розалин, когато Роланд се страхуваше твърде много. – Възползвай се от шанса, който ти давам тази нощ, и се върни при семейството си. – С усилие запази гласа си спокоен. – Целуни жена си и отгледай децата си. Това е чест.
Гледаха се упорито в очите за един дълъг, напрегнат миг, докато Роланд започна да чувства, че Александър може да види през процепа в шлема му. Как можеше Александър да не чувства болката във въздуха помежду им? Как можеше да не усеща колко близо бе Роланд до мисълта да го убие и да заеме мястото му?
Роланд отдръпна меча си от врата на Александър. Прибра оръжието в ножницата, яхна коня си и излезе от конюшнята в нощта.
* * *
Пътят бе гол и син на лунната светлина.
Роланд се отправи на север. Все още трябваше да намери Даниел – поне една любов трябваше да бъде освободена в тази схватка с времето. За четвърт час Роланд се вглъби в мисли за Розалин, но споменът бе твърде болезнен, за да му се отдава задълго. Очите му се фокусираха отново върху пътя, когато видя ездач, който галопираше към него на черен като въглен кон.
Дори в тъмнината, в бронята на рицаря имаше нещо странно и все пак познато. За миг Роланд се зачуди дали това не беше собственото му предишно превъплъщение, но когато рицарят вдигна ръка, за да го накара да забави ход, жестовете му бяха по–припрени, отколкото щяха да са тези на Роланд.
Спряха един пред друг: конете им пръхтяха, докато обикаляха в кръг, а от ноздрите им излизаха бели облачета в мразовития въздух.
– От онова имение ли идваш? – Гласът на рицаря прогърмя през пътя, докато той сочеше към замъка в далечината.
Сигурно бе помислил, че Роланд е Александър. Дали този рицар беше изпратен да придружи Александър до полесражението?
– Д–да – заекна Роланд. – Трябва да заместя…
– Роланд? – Гласът на войника се смени – от – даде си сметка Роланд – дрезгав, престорено гръмък тон, до ефирна и фантастично очарователна нотка.
Рицарят отметна шлема си. Черна коса се спусна като водопад надолу по доспехите, а после, на лунната светлина, Роланд видя лицето, което бе познавал по–добре от всяко друго още от зората на времето.
– Ариана!
Скочиха от конете си право в обятията си. Роланд не знаеше от колко време средновековното му превъплъщение небе виждало тази средновековна Ариана, но емоционалната битка, от която току–що бе оцелял, му създаваше чувството, че са минали векове, откакто за последен път бе виждал приятел.
Завъртя жилавото момиче–ангел. Крилете й се показаха изведнъж от процепи в доспехите й и Роланд й завидя за свободата им. Разбира се, че дрехите й бяха приспособени за криле – по онова време всички бяха.
Във взетите назаем доспехи Роланд се чувстваше като в клетка, но не искаше да се оплаква на Ариана. Тя още не знаеше, че той е Анахронизъм и той искаше да запази нещата така. Толкова се радваше да я види.
Лунната светлина блестеше като прожектор върху бялата кожа на приятелката му. Когато тя обърна глава, Роланд ахна.
Ужасяващ белег от изгаряне проблясваше върху лявата страна на врата й. Кожата беше нашарена с жилки като мрамор, възлеста, кървяща, превърнала се в най–ужасяваща рана. Роланд се присви ужасено, без да иска, и Ариана се смути.
Тя вдигна ръка да прикрие раната, но изстена, когато пръстите й я докоснаха.
Роланд беше виждал този белег хиляда пъти в бъдещите си срещи с Ариана, но произходът му се оставаше загадка за него. Само едно нещо можеше да нарани ангел по такъв начин, но той никога не бе знаел как да я попита за него.
Сега раната беше прясна, като обрив от пламъци около врата й. Сигурно беше получила нараняването съвсем наскоро.