– И аз си мислех, че сме. – Майлс почеса мрачно шапката си. – Предполагам, че не сме се върнали точно в „Шорлайн“.
– Не точно? Погледни това жалко подобие на път. Погледни онова там долу, дето прилича на крепост. – Тя ахна. – А онези движещи се петънца рицари ли са? Освен ако не сме в някакъв тематичен увеселителен парк, явно сме заседнали в проклетото Средновековие! – Тя покри уста. – По–добре да не прихващаме чума. Чий Вестител отвори в Йерусалим, във всеки случай?
– Не знам. Просто…
– Никога няма да се приберем у дома!
– Да, ще се приберем, Шел. Четох за това… мисля. Върнахме се назад във времето, като прескачахме из Вестителите на други ангели, затова може би трябва и да се приберем у дома по същия начин.
– Е, какво чакаш? Отвори друг!
– Не става така. – Майлс дръпна бейзболната си шапка по–ниско над очите. Шелби едва виждаше лицето му. – Мисля, че трябва да намерим един от ангелите и просто, един вид, да вземем назаем друга сянка…
– Правиш го да звучи като вземане назаем на спален чупил за къмпинга.
– Слушай: Ако намерим сянка, която пада през века, в който съществуваме в действителност, може да успеем да се приберем у дома.
– Как ще го направим?
Майлс поклати глава:
– Мислех си, че съм го направил, когато бяхме с Даниел в Йерусалим.
– Уплашена съм. – Шелби скръсти ръце на гърдите си и потръпна на вятъра. – Просто направи нещо!
– Не мога просто да… особено не и докато ми крещиш…
– Майлс! – Тялото на Шелби се скова. Какъв беше този тътнещ звук зад тях? Нещо се задаваше по пътя.
– Какво?
Двуколка, теглена от коне, се зададе със скърцане към тях. Тропотът на конски копита се усилваше. След миг онзи, който управляваше двуколката, щеше да превали билото на хълма и да ги види.
– Скрий се! – изпищя Шелби.
По наклонения път се показа силуетът на як, набит мъж, който държеше поводите на два коня на кафяви и бели петна. Шелби сграбчи Майлс за яката. Той се суетеше нервно с шапката си и когато тя го дръпна рязко зад широкия ствол на един дъб, яркосинята шапка отхвръкна от главата му.
Шелби проследи как шапката – шапката, която от години беше част от всекидневното облекло на Майлс – се понесе плавно из въздуха като синя сойка. После се устреми надолу, в широка бледокафява кална локва на пътя.
– Шапката ми – прошепна Майлс.
Бяха се сгушили много плътно един до друг, с гърбове, опрени в грубата кора на дъба. Шелби хвърли поглед към Майлс и беше удивена да види изцяло лицето му. Очите му изглеждаха уголемени. Косата – разрошена. Изглеждаше… красив, като някого, когото не беше срещала никога преди. Майлс смутено подръпна смачканата си от шапката коса.
Шелби проясни гърлото и мислите си:
– Ще я приберем веднага щом двуколката отмине. Просто се скрий, докато този тип се махне от пътя.
Чувстваше топлия дъх на Майлс върху врата си и издадената му напред бедрена кост, която побутваше хълбока й. Как така Майлс беше толкова кльощав? Та той ядеше като кон, но беше с изключително добре оформена и стегната фигура. Поне така щеше да каже майката на Шелби, ако някога се запознаеше с него – което никога нямаше да се случи, ако Майлс не успееше да намери Вестител, който да ги върне в настоящето.
Майлс се раздвижи смутено, напрягайки поглед да види шапката си.
– Не мърдай – каза Шелби. – Този тип може да е някакъв варварин.
Майлс вдигна пръст и наклони глава:
– Слушай. Той пее.
Късче сняг изхрущя под краката на Шелби, когато тя изпружи врат покрай дървото да проследи приближаването на каруцата. Кочияшът беше червенобузест мъж с мръсна яка ма ризата, мръсни раздърпани панталони, които очевидно бяха ушити на ръка, и огромна жилетка от космата кожа, които носеше пристегната на кръста с кожен колан. Малката му синя филцова шапка приличаше на нелепа шарена точка в центъра на широкото му, плешиво чело.
Песента му имаше веселото, хрипливо звучене на кръчмарска мелодия – а, човече, как гръмко я пееше само. Тропотът от копитата на конете му звучеше почти като барабанен съпровод на силния му, звънлив глас:
„Отивам в града, девойка да си доведа; здрава девойка, страстна девойка. Отивам в града невеста да си доведа; ще я грабна вечерта, моя валентинка ще е тя!“
– Колко изискано. – Шелби завъртя очи. Но поне разпозна акцента на мъжа и се ориентира. – Е, предполагам, че сме в добрата стара Англия.
–А аз предполагам, че е Денят на Свети Валентин – каза Майлс.
– Вълнуващо. Двайсет и четири часа, в които да се чувстваш особено самотен и жалък… в средновековен стил.