При тази последна реплика беше изпънала ръце с длани към Майлс и с разперени пръсти, за постигане на ефект, но Майлс беше твърде зает да гледа как грубата дъсчена каруца отминава, за да забележи.
Конете бяха впрегнати в нееднакви сини и бели поводи и сбруи. Брояха им се ребрата. Мъжът пътуваше сам, седнал върху прогнила дървена пейка отпред на каруцата, която беше голяма приблизително колкото каросерия на камион и покрита с груб бял насмолен брезент. Шелби не можеше да види какво тегли мъжът към града, но каквото и да бе, то беше тежко. Конете се потяха въпреки мразовитото време, а дървените дъски в основата на двуколката се изопваха и тресяха, докато тя пътуваше към оградения със стени град.
– Би трябвало да го последваме – каза Майлс.
– За какво? – Устата на Шелби потрепна. – Искаш да си доведеш похотлива, здрава девойка?
– Бих искал да „доведа“ някого, когото познаваме, чийто Вестител можем да използваме, за да ни отведе у дома. Помниш ли? Балсамът ти за устни? – Той раздели устните й с палец. Докосването му остави Шелби безмълвна за миг. – В града ще имаме по–добър шанс да се натъкнем на някого от ангелите.
Колелата на двуколката скърцаха жално на влизане и излизане от коловозите на калния път, люлеейки кочияша ту на една, ту на друга страна. Скоро той беше достатъчно близо, та Шелби да може да види грубите косми на брадата му, която беше толкова гъста и черна, колкото и жилетката му от меча кожа. Тонът на гласа му се пречупи на удължената последна сричка на думата „Валентинка“ и той си пое голяма глътка въздух, преди да запее отново. После песента му секна рязко.
– Какво е това? – изръмжа той.
Шелби забеляза, че ръцете му са напукани и зачервени от студа, когато грубо дръпнаха поводите на конете, за да ги забавят. Кльощавите животни изцвилиха, спирайки точно пред яркосинята бейзболна шапка на Майлс.
– Не, не, не – промърмори Шелби под нос. Лицето на Майлс бе пребледняло.
Мъжът изхлузи тлъстото си тяло от пейката, ботушите му се приземиха в гъстата кал. Тръгна към шапката на Майлс, наведе се с ново сумтене и в миг я помете от земята.
Шелби чу как Майлс преглъща с усилие.
С едно бързо отупване във вече мърлявите панталони на мъжа, шапката вече беше наполовина чиста. Без нито дума, той се обърна и отново се покатери на капрата на двуколката, като пъхна шапката в насмоления брезент зад гърба си.
Шелби погледна надолу към себе си и зелената си блуза с качулка. Опита се да си представи как щеше да реагира този мъж, ако тя изскочеше изневиделица иззад някое дърво, облечена в странни дрехи от бъдещето и се опиташе да му отнеме плячката. Представата не беше успокояваща.
Във времето, което беше нужно на Шелби да се изплаши и да зареже плана, мъжът беше дръпнал поводите; двуколката отново затрополи към града, а песента му навлезе в дванайсетия си, фалшив куплет.
Поредната издънка на Шелби.
– О, Майлс. Съжалявам.
– Сега определено трябва да го последваме – каза Майлс, леко отчаяно.
– Наистина ли? – попита Шелби. – Това е просто една шапка.
После обаче погледна Майлс. Още не беше свикнала да вижда лицето му. Бузите, които беше свикнала да мисли за бебешки, й се сториха поздрави, по–ъгловати, а ирисите му имаха по–наситен цвят. От унилото му изражение разбра, че за него това определено не беше „просто шапка“. Не знаеше дали тя съдържаше някакви специални спомени, или беше просто талисман за късмет. Но щеше да направи всичко, за да махне това изражение от лицето му.
– Добре – изрече тя на един дъх. – Да вървим да я вземем.
Преди Шелби да осъзнае какво се случва, Майлс беше преплел ръката си с нейната. Ръката й се стори силна и уверена и малко импулсивна – а после той я затегли към пътя.
– Хайде!
Тя се възпротиви за миг, но после очите й случайно срещнаха тези на Майлс, и те бяха невероятно, безумно сини, и Шелби почувства как я залива вълна на бодрост.
После вече тичаха надолу по покрит тук–там със сняг средновековен път, подминавайки посеви, изоставени за зимата, покрити с лъскава бяла пелена, която обгръщаше дърветата и покриваше черния път. Отправяха се към ограден със стени град с извисяващи се черни шпилове и тесен, ограден с крепостен ров вход. Ръка за ръка, с порозовели бузи, с напукани устни, смеещи се по причина, която Шелби не би могла да облече в думи – смеещи се толкова силно, че тя почти забрави какво се канеха да правят. Но после, когато Майлс се провикна: „Скачай!“, нещо щракна, дойде си на мястото и тя го направи.
За миг почти изпита чувството, че лети.
Чворест пън оформяше задната ритла на каруцата, едва достатъчно широка, за да се закрепят върху нея. Стъпалата им я докоснаха, успявайки да стъпят там просто благодарение на чист, безрадостен късмет…