Отнякъде над нея се разнесе поредица от силни трясъци: капаци на прозорци, които някой разтваряше широко. Две жени подадоха глави от съседните окачени на панти прозорци на втория етаж. Стресната, Лус се притисна към една обвита в сенки стена, за да слуша, наблюдавайки как жените се суетяха около общо въже за простиране.
– Ще пуснеш ли Лаура да гледа празненствата? – попита едната, жена с вид на матрона с проста сива качулка, докато прикрепваше чифт грамадни влажни панталони към въжето.
– Не виждам нищо лошо в гледането – каза другата, по–млада жена. Тя тръсна една суха ленена риза и я сгъна с бързи умели движения. – Стига да не взема участие в тези непристойни представления. Урната на Купидон! Ха! Лаура е само на дванайсет; прекалено е млада, за да си докара разбито сърце!
– Ах, Сали – въздъхна другата жена с тънка усмивка, – прекалено си строга. Денят на Свети Валентин е за всички сърца, млади и стари. На теб и на съпруга ти може да ви се отрази добре и сами вие да се оставите за малко на романтиката му, нали?
Самотен амбулантен търговец, нисък мъж, облечен в синя туника и сини тесни плътно прилепнали панталони, свърна надолу по алеята, бутайки дървена количка. Жените го изгледаха с подозрение и снишиха гласове.
– Круши – подвикна той напевно към отворените прозорци, от които бяха изчезнали главите и ръцете на жените. Кръглият плод на любовта! Една круша за вашия Валентин ще изпълни със сладост следващата година.
Лус се промъкна покрай стената към изхода на уличката. Къде беше Бил? Не си беше дала сметка колко много беше започнала да разчита на малкия гаргойл. Имаше нужда от различни дрехи. От някаква представа къде и по кое време се намира. И информация какво прави тук.
Някакъв средновековен град. Празник за Деня на Свети Валентин. Кой знаеше, че това е такава стара традиция?
– Бил – прошепна тя. Но още нямаше отговор.
Тя стигна до ъгъла и провря глава зад него.
Видът на извисяващ се към небето замък я накара да спре на място. Беше масивен и величествен. Кули от слонова кост се издигаха в синьото небе. Златисти знамена, всяко с изображение на лъв отгоре, се развяваха леко от високи пръти. Тя почти очакваше да чуе тръбен зов. Беше като да попаднеш случайно във вълшебна приказка.
Лус инстинктивно изпита желание Даниел да беше там. Това бе от онази красота, която не изглеждаше реална, докато не я споделиш с някой, когото обичаш.
Но нямаше и следа от Даниел. Само някакво момиче.
Момиче, което Лус разпозна на мига.
Едно от миналите й превъплъщения.
Лус гледаше как момичето върви бавно по калдъръмения мост, който водеше към високите врати на замъка. Мина покрай тях, до входа на фантастична розова градина, където лишените от цветове в момента храсти бяха оформени във високи, подобни на стени живи плетове. Косата й беше разпусната, дълга и разчорлена, спускайки се до половината на гърба на бялата й ленена рокля. Някогашната Лус – Лусинда – се взираше с копнеж в градинската порта.
После Лусинда се изправи на пръсти, протегна бледа ръка над портата и от средата на един храст с голи клони наведе стъблото на една–единствена неправдоподобно червена роза към носа си.
Възможно ли беше да миришеш роза и да си тъжен? Лус не можеше да каже; знаеше единствено, че нещо у това момиче – у самата нея – й се струваше тъжно. Но защо? Имаше ли нещо общо с Даниел?
Лус се канеше да отстъпи напълно от обвитата в сенки алея, когато чу глас и видя една фигура да се приближава към предишното й превъплъщение.
– Ето те и теб.
Лусинда пусна розата, която отскочи обратно в градината, и цветът й падна, заплитайки се в тръните, докато го пресичаше. Червените цветчета с форма на сълзи се посипаха като дъжд по раменете й, когато се обърна да застане с лице към гласа.
Лус гледаше как позата на Лусинда се промени и устните й се разтегнаха в усмивка при вида на Даниел. А Лус почувства същата тази усмивка на лицето си. Телата им можеше и да са различни, всекидневният живот на двете изобщо не си приличаше, но когато ставаше въпрос за Даниел, общата им душа беше изцяло на една вълна.
Той носеше пълни доспехи, макар че беше свалил шлема си и златистата му коса беше сплъстена от пот и мръсотия. Очевидно идваше от път; петнистата бяла кобила до него изглеждаше уморена. Лус трябваше да се пребори с всеки порив в тялото си, за да не изтича в обятията му. Беше зашеметяващ: рицар в блестяща броня, който можеше да затъмни с блясъка си всеки рицар от приказките.
Но този Даниел не беше нейният Даниел. Този Даниел принадлежеше на друго момиче.