– Ти се върна! – Лусинда затича, дългите кичури на косата й се развяваха на вятъра.
Ръцете на миналото й превъплъщение се протегнаха, на сантиметри от Даниел…
Но образът на нейния храбър рицар потрепна на вятъра.
А после изчезна. В стомаха на Лус пропълзя отвращение, докато гледаше. Конят и доспехите на Даниел се изпариха като дим, а Лусинда – която не можа да се спре навреме – се блъсна с главата напред в бълващ проклятия каменен гаргойл.
– Произшествие! – изкикоти се Бил, описвайки затворени кръгове.
Лусинда изпищя, спъна се в роклята си и се приземи в калта на ръце и колене. Дрезгавият смях на Бил отекна от фасадата на замъка. Той подхвръкна по–високо във въздуха, а после изгледа Лус, която се взираше гневно в него от отсрещната страна на улицата.
– Ето те и теб! – каза той, премятайки се към нея.
– Казах ти да не правиш това никога повече!
– Акробатиката ми? – Бил скочи на рамото й. – Но ако не се упражнявам, не печеля медали изрече той с руски акцент.
Тя го перна с ръка, за да го отпъди:
– Имах предвид да не се преобразяваш в Даниел.
– Не го направих на теб, а на нея. Може би миналото ти превъплъщение мисли, че това е забавно.
– Не мисли.
– Не съм виновен аз. Освен това, не мога да чета мисли. Очакваш да осъзная, че говориш от името на всички съществували Лусинди, всеки път, когато говориш. Никога не си казала и думичка за това да не осмивам миналите ти животи. Най–важното е да се позабавляваме хубаво. За мен, във всеки случай.
– Жестоко е.
– Ако държиш да търсиш под вола теле, цялата е твоя. Предполагам, че не ти трябвам аз, за да изтъкна, че това, което правиш с тях, не е точно благородна постъпка!
– Именно ти ме научи как да предприемам триизмерни пътувания…
– Точно това искам да кажа – рече той със зловещ кикот, от който по ръцете на Лус полазиха тръпки и кожата й настръхна.
Погледът на Бил се спря върху малък каменен гаргойл, увенчаващ една от колоните на градинските порти. Той се наклони във въздуха, върна се с кръжене обратно до колоната и преметна ръка около рамото на гаргойла, сякаш най–накрая бе намерил истински другар.
– Смъртни! Не мога да живея с тях, не мога и да ги изпратя в огнените дълбини на Ада. Не съм ли напълно прав? – Погледна назад към Лус. – Не е много по приказките.
Лус вече не можеше да понася това. Тя затича напред, бързайки да помогне на Лусинда да стане от земята. Роклята на миналото й превъплъщение беше скъсана на коленете, а лицето на Лусинда беше болнаво бледо.
– Добре ли си? – попита Лус. Очакваше момичето да е благодарно, но вместо това то се присви уплашено.
– Коя… Какво си ти? – Лусинда зяпна Лус. – И що за дявол е това създание? – Тя рязко посочи с ръка в посоката на Бил.
Лус въздъхна:
– Той е просто… Не се тревожи за него.
Бил вероятно изглеждаше като дявол за това средновековно превъплъщение. Лус най–вероятно не изглеждаше много по–добре – откачено момиче, изтичало при нея, облечено във футуристична бална рокля, лъхаща на дим?
– Съжалявам – каза Лус, като хвърли поглед над рамото на момичето към Бил, който изглеждаше развеселен.
– Мислиш ли да станеш триизмерна? – попита Бил.
Лус изпука с кокал четата на пръстите си. Чудесно. Знаеше, че трябва да се „спои“ с това някогашно тяло, ако смяташе да продължи напред с търсенето си, но в лицето на миналото й превъплъщение имаше нещо – объркване и нещо от изражението на човек, който се чувства предаден – което я накара да се поколебае.
– Това, ъъ, това ще отнеме само миг.
Очите на миналото й превъплъщение се разшириха, но докато момичето се готвеше да се отдръпне, Лус хвана здраво ръката й и стисна.
Солидните камъни под краката на Лус се разместиха, а светът пред нея се завъртя като калейдоскоп. Стомахът й се люшна нагоре към гърлото, а когато светът отново зае хоризонтално положение, у нея остана отчетливото чувство на гадене от „спояването“. Примигна и, за един разстройващ миг, видя безплътната гледка на двете момичета. Там беше средновековната Лусинда – невинна, пленена и ужасена; а там, до нея, беше Лус – виновна, изтощена, обсебена.
Нямаше време да съжалява за това. От другата страна на примигването…
Едно тяло, една разкъсвана от противоречия душа.
И самодоволната усмивка на Бил, който попиваше с поглед всичко.
Лус се хвана за сърцето през грубата ленена рокля, в която бе облечена Лусинда. Болеше. Цялото й тяло се беше превърнало в една сърдечна болка.
Сега тя приемаше в себе си Лусинда, чувстваше това, което беше чувствала Лусинда, преди Лус да се засели в тялото й. Това бе движение, което й беше станало втора природа – от Русия до Таити и до Тибет, – но независимо колко пъти го правеше, Лус не мислеше, че някога ще свикне внезапно да се изпълва с такова остро усещане на някогашните си емоции.