Засмя се. Не беше много далече от истината: Лус никога не беше прекарвала Деня на Свети Валентин с Даниел.
Сега Бил й казваше, че разполага само с тази вечер.
Пътуването на Лус през Вестителите, всичките й усилия да развали проклятието и да открие какво се таеше зад всичките й превъплъщения, да открие край на този безкраен кръг – да, тези неща бяха важни. Разбира се, че бяха.
Но щеше ли светът да свърши, ако тя се насладеше на тази едничка среща с Даниел?
Вдигна глава към Бил.
– Защо правиш това за мен? – попита.
Бил сви рамене:
– Имам сърце, слабост към…
– Кое? Денят на Свети Валентин? Защо ли не се хващам на това?
– Дори аз някога обичах и загубих. – И за съвсем кратък миг й се стори, че гаргойлът изглеждаше печален и тъжен. Втренчи се право в нея и подсмъркна.
Лус се засмя.
– Добре – каза тя. – Ще остана. Само за тази вечер.
– Добре. – Бил се показа и посочи с крив пръст надолу по уличката. – Сега върви, весели се. – Той примижа. – Всъщност, смени си роклята. После се забавлявай.
Самот
н
а душа
Часове по–късно, Лус облегна лакти на перваза на малкия каменен прозорец на панти.
От тази наблюдателница на втория етаж селото изглеждаше различно – лабиринт от свързани помежду си каменни сгради, сламени покриви, които образуваха ъгли тук–там в нещо като средновековен комплекс от апартаменти.
Към късните часове на този следобед много от прозорците, включително онзи, от който се беше надвесила Лус, бяха обвити с наситено зелени виещи се стъбла от бръшлян или гъсти клонки от имел, извити във формата на венци. Те бяха знаци за панаира, който се провеждаше отвън пред града тази вечер.
Денят на Свети Валентин – помисли си Лус. Можеше да почувства как Лусинда се ужасява от него.
След като Бил изчезна пред замъка, за мистериозната си „свободна вечер“, нещата се бяха случили много бързо. Лус се беше скитала сама из града, докато едно момиче, с няколко години по–голямо от нея, се появи изневиделица, за да я изтика бързо нагоре по влажно стълбище в тази малка двустайна къща.
– Дръпни се от прозореца, сестро – провикна се висок глас през стаята. – Става течение, нищо че е Свети Валентин!
Момичето беше Хелън, по–голямата сестра на Лусинда, а задимената, тясна двустайна къща беше мястото, където живееха тя и семейството й. Сивите стени на стаята бяха голи, а единствената мебелировка се състоеше от дървена пейка, сгъваема маса и купчината сламеници, на които спеше семейството. Подът бе посипан с груба слама и поръсен с лавандула – жалък опит да прочистят от въздуха противната миризма на лоените свещи, с които трябваше да си светят.
– След миг – провикна се в отговор Лус. Мъничкият прозорец беше единственото място, където не изпитваше клаустрофобия.
Надолу по уличката вдясно беше пазарният площад, който беше зърнала преди, и ако се надвесеше достатъчно навън, можеше да види тъничък отрязък от белия каменен замък.
Тази съвсем миниатюрна гледка, която Лусинда бе зърнала, я беше обсебила – Лус долови това чрез душата, която споделяха, – защото вечерта на деня, в който Лусинда за пръв път срещна Даниел в розовата градина, тя се бе прибрала у дома и по някакво съвпадение го беше видяла да надзърта замислено от прозореца на най–високата кула. Оттогава гледаше за него винаги щом й се отдадеше възможност, но той така и не се появи отново.
Друг глас прошепна:
– В какво се е втренчила така дълго? Какво може да е толкова интересно?
– Единствен добрият Бог знае – отвърна Хелън, въздишайки. – Сестра ми има купища мечти.
Лус се обърна бавно. Никога не беше усещала тялото си толкова странно. Частта, която принадлежеше на средновековната Лусинда, беше посърнала и летаргична, обезсърчена от любовта, която беше сигурна, че е изгубила. Частта, която принадлежеше на Лусинда Прайс, упорито държеше на мисълта, че може все още да има шанс.
Истинска борба беше да изпълни и най–простите задачи – например да разговаря с трите момичета, които стояха пред нея, с красиви лица, разкривени от тревожни изражения.
Най–високата, в средата, беше Хелън, единствена сестра на Лусинда и най–голяма от петте деца в семейството им. Беше се омъжила наскоро и сякаш за да го докаже, гъстата й руса коса беше разделена на две плитки и прикрепена във внушителен кок.
До Хелън стоеше Лаура, младата им съседка, която осъзна Лус – беше момичето, за което бе дочула двете жени да клюкарстват над въжето за простиране. Макар че Лаура бе само на дванайсет, тя беше пленително красива – руса с огромни сини очи и висок, дързък смях, който можеше да се чуе до другия край на града.