Лус прехапа устна, за да възпре смеха си, опитвайки се да съпостави бдителното държание на майката на Лаура е това, което Лусинда знаеше за опита на самото момиче държането за ръце с пажовете в прохладните скрити кътчета на гората на лорда. Това, което Лус успя да долови от спомените на Лусинда за Лаура, й напомни за Ариана. Лаура, подобно на ангела, бе лесна за обичане.
После следваше Елинор, най–старата, най–близка приятелка на Лусинда. Бяха израсли, носейки взаимно дрехите си, като сестри. А и се заяждаха помежду си като сестри. Елинор можеше да бъде доста рязка и често посичаше мечтателния унес на Лусинда с някоя остра забележка. Но умееше да връща Лусинда в реалността, и я обичаше дълбоко. Лус осъзна, че това не беше много по–различно от настоящите й отношения с Шелби.
– Е? – попита Елинор.
– Какво „Е“? – каза Лусинда, стресната. – Не ме зяпайте така всичките наведнъж!
– Само те попитахме три пъти коя маска ще носиш довечера. – Елинор размаха три ярко оцветени маски в лицето на Лусинда. – Моля те, сложи край на напрежението!
Бяха прости кожени маски от типа на доминото, направени да покриват само очите и носа и да се завързват на тила с тънка копринена панделка. И трите бяха покрити с една и съща груба тъкан, но всяка беше изрисувана различно: едната – червена с малки черни теменужки, другата – зелена е фини бели цветчета, и третата – в цвят на слонова кост с бледорозови рози близо до очите.
– Вторачила се е, все едно не е виждала същите тези маски през всяка една от последните пет години, в които участва в маскарадите! – прошепна Елинор на Хелън.
– Тя има дарбата да вижда старите неща наново – каза Хелън.
Лус потръпна, макар че в стаята беше по–топло, отколкото през по–голямата част от зимните месеци. В замяна на яйцата, които гражданите бяха предложили в дар на лорда, той се беше отплатил на всяко домакинство с малък вързоп кедрови подпалки. Така че огнището беше ярко и весело, придавайки здрава руменина на бузите на момичетата.
Даниел бе рицарят, натоварен със задачата да събере яйцата и да раздаде подпалките. Беше пристъпил решително през вратата, после бе отстъпил с олюляване назад, когато видя Лусинда вътре. Това беше последният път, когато средновековната Лусинда го беше видяла и след месеци на откраднати мигове заедно в гората, миналото превъплъщение на Лус изпитваше увереност, че няма да види Даниел никога повече.
Но защо? – запита се сега Лус.
Лус чувстваше колко се срамува Лусинда от бедното жилище на семейството си – но това не й се струваше правилно. Даниел нямаше да го е грижа, че Лусинда е дъщеря на селянин. Той знаеше, че тя вечно и завинаги е много повече от това. Трябваше да има нещо друго. Нещо, което Лусинда беше твърде тъжна, за да види ясно. Но Лус можеше да й помогне – да намери Даниел, да го спечели обратно, поне за колкото й оставаше да живее.
– Харесва ми тази с цвета на слонова кост за теб, Лусинда – предложи Лаура, в опит да помогне.
Но Лус не можеше да се насили да прояви интерес към маските.
– О, всяка ще свърши работа. Може би тази с цвят на слонова кост, за да си отива с роклята ми. – Тя безучастно дръпна драпираната тъкан на износената си вълнена рокля.
Момичетата избухнаха в смях.
– Нима ще носиш тази проста рокля? – ахна Лаура. – Но всички ще се нагласим в най–хубавите си дрехи! – Тя рухна драматично върху дървената пейка близо до огнището. – О, никога не бих искала да се влюбя, облечена в ужасната си всекидневна рокля!
Един спомен изплува в ума на Лус: Лусинда се беше предрешила като дама в единствената си хубава рокля и се беше промъкнала в розовата градина на замъка. Именно там за пръв път срещна Даниел в този живот. Точно затова тяхната романтична връзка й се струваше като предателство още от началото. Даниел беше помислил Лусинда за нещо различно от дъщеря на селянин.
Точно затова мисълта да облече отново онази изящна червена рокля и да се преструва, че се забавлява на някакъв празник, беше зашеметяваща идея за Лусинда.
Но Лус познаваше Даниел по–добре от Лусинда. Ако имаше шанс да прекара Деня на Свети Валентин с нея, щеше да се възползва.
Разбира се, тя не можеше да обясни нищо от тези вътрешни терзания на момичетата. Всичко, което можеше да направи, беше да се извърне и дискретно да изтрие сълзите си с опакото на китката си.
– Тя изглежда, сякаш любовта вече я е открила и се е отнесла грубо с нея – промърмори Хелън под нос.
– Аз казвам: ако любовта е груба с теб, бъди груб с любовта! – възкликна надменно Елинор. – Стъпчи тъгата с танцовите си пантофки!