– О, Елинор – чу се да казва Лус. – Ти не би разбрала.
– А ти разбираш? – Елинор се засмя. – Ти, момичето, което дори не пожела да пусне името си в Урната на Купидон?
– О, Лусинда! – Лаура покри устата си с ръце. – Защо не? Аз бих дала всичко, само и само майка да ми позволи да пусна името си в Урната на Купидон!
– И точно затова се наложи аз да пусна името й в урната вместо нея! – извика Елинор, като сграбчи Лус за шлейфа на роклята и я задърпа в кръг из стаята.
След гонитба, която преобърна пейката и лоената свещ върху перваза на прозореца, Лус сграбчи ръката на Елинор.
– Не си!
– О, малко забавление ще ти се отрази добре! Искам да танцуваш тази вечер, весела и жизнена заедно с останалите участници в маскарада. Хайде сега, помогни ми да си избера маска за лице. Кой цвят кара носа ми да изглежда по–малък – розовото или зеленото? Може би все още мога да подмамя някой мъж да ме обикне!
Бузите на Лус горяха. Урната на Купидон! Какво общо имаше с това с прекарването на Деня на Свети Валентин с Даниел?
Преди тя да успее да каже нещо, се появи дрехата на Лусинда за празненството – дълга до пода рокля от червена вълна, украсена с тясна яка от видрова кожа. Беше по–ниско изрязана на гърдите от която и да е рокля, която Лус би носила у дома в Джорджия; ако Бил беше тук да я види, вероятно щеше да изръмжи в ухото й: „Бива си я!“
Лус седеше неподвижно, докато пръстите на Хелън вплитаха клонка с плодчета от зеленика в разпуснатата й черна коса. Мислеше си за Даниел, как бяха светнали очите му в розовата градина, когато за пръв път се приближи към Лусинда…
Звук от рязко почукване стресна всички: на прага се появи лице на жена. Лус веднага разпозна в нейно лице майката на Лусинда.
Без да мисли, тя изтича в безопасните топли обятия на майка си.
Ръцете се сключиха около раменете й, силни и любящи. Лус за пръв път посещаваше свой предишен живот, в който чувстваше силна връзка с майка си. Това я накара да изпита едновременно блаженство и мъка по дома си.
У дома в Тъндърболт, Джорджия, Лус се опитваше да се държи зряло и самостоятелно колкото можеше по–често. Осъзна, че Лусинда беше съвсем същата. Но в моменти като този – когато сърдечното разочарование караше целия свят да изглежда безрадостен – нищо нямаше да свърши работа, освен утехата на една майчина прегръдка.
– Дъщери мои, толкова прекрасни и пораснали, карате ме да се чувствам по–стара, отколкото съм! – Майка им се засмя, докато прокарваше пръсти през косата на Лус. Имаше мили лешникови очи и гладко, изразително чело.
– О, майко – каза Лус, опряла буза на рамото на майка си. Мислеше си за Дорийн Прайс и се опитваше да не заплаче.
– Майко, разкажи ни пак как си срещнала татко на панаира за Деня на Свети Валентин – каза Хелън.
– Не отново тази стара история! – Майка им изпъшка, но момичетата виждаха как историята вече се оформя в погледа й.
– Да! Да! – заповтаряха напевно всички момичета.
– Ами, всъщност, когато станах майка, бях по–млада от Лусинда – поде кръшният й глас. – Собствената ми майка ме накара да си сложа маската, която тя бе носила години преди това. Докато излизах през вратата, ми даде този съвет: „Усмихвай се, дете, мъжете обичат щастливите девойки. Стреми се към щастливи нощи, за да имаш и щастливи дни…“
Докато майка й се потапяше в своя разказ за любов, Лус откри, че погледът й се прокрадва обратно към прозореца, представяйки си кулите на замъка, представяйки си как Даниел гледа навън. Търсейки нея?
След като разказът й приключи, майката извади нещо от кесията, завързана на кръста й, и го подаде на Лус с дяволито намигване.
– За теб – прошепна тя.
Беше платнено пакетче, завързано с връв. Лус отиде до прозореца и внимателно разгъна пакетчето. Пръстите й трепереха, докато разхлабваше връвта.
Вътре имаше дантелена сърцевидна покривчица, голяма горе–долу колкото юмрука й. С нещо, което напомни на Лус за химикалка „Бик“ със синьо мастило, някой беше написал следните думи:
Розите червени са, теменужките – сини.
Захарта е сладка, сладка си и ти.
Ще те търся с поглед тази вечер.
С любов, Даниел
Лус едва не се задави от смях. Това бе нещо, което онзи Даниел, когото тя познаваше, никога не би написал. Явно тук се беше намесил някой друг. Бил?
Но за онази част от Лус, която беше Лусинда, думите бяха безредни драсканици. Лус осъзна, че тя не можеше да чете. И въпреки това, щом Лус осъзна смисъла на стихотворението, тя почувства как в Лусинда се заражда разбиране. Миналото й превъплъщение смяташе това за най–свежата, най–пленителна поезия, позната някога.