Щеше да отиде на празненството и щеше да намери Даниел. Щеше да покаже на Лусинда колко силна можеше да бъде любовта им.
Тази вечер щеше да има танци. Тази вечер във въздуха щеше да има магия. И – дори и това да бе единственият път, когато това се случваше в дългата история на Даниел и Лусинда – тази вечер щеше да я има и неповторимата радост да прекара Деня на Свети Валентин с онзи, когото обичаше.
Възхита в безпорядък
– Елинор! – изкрещя Лус през гъста тълпа от танцуващи хора, докато приятелката й премина край нея, подскачайки въодушевено в ритъма на бърз танц. Но Елинор не я чу.
Беше трудно да се каже дали гласът на Лус беше удавен от възторжените викове на тълпа, която гледаше куклено шоу на една от подвижните сцени, издигнати в западния край на мястото за танци за шумната, гладна тълпа, която се редеше на опашка при дългите маси на източния край на селския мегдан. Или може би беше просто морето от танцьори в средата, които подскачаха, въртяха се и се извиваха с безразсъдна, романтична невъздържаност.
Изглеждаше, сякаш танцьорите на панаира за Деня на Свети Валентин не просто танцуваха – а също крещяха, смееха се, гръмко ревяха стихове под звуците на музиката на трубадурите и подвикваха на приятели от другата страна на калната поляна, определена за танците. Правеха всичко наведнъж. И всичко това – колкото им глас държи.
Елинор беше далече и не можеше да я чуе, въртейки се, като правеше танцови стъпки из цялата оградена от дъбове поляна. Лус нямаше избор, освен да се обърне отново към тромавия си партньор и да направи реверанс.
Той беше висок и слаб застаряващ мъж с бледи бузи и несъразмерни устни, чиито прегърбени рамене го караха да изглежда, сякаш искаше да се скрие зад прекалено малката си маска с муцуна на рис.
И въпреки това Лусинда не я беше грижа. Не можеше да си спомни някога да се е забавлявала толкова, когато танцува. Танцуваха, откакто слънцето целуна хоризонта; сега звездите блестяха като рицарски доспехи в небето. В небесата от миналото винаги имаше толкова много звезди. Нощта беше мразовита, но лицето на Лус беше пламнало и поруменяло, а челото й беше влажно от пот. Когато песента наближи края си, тя благодари на партньора си и започна да се промъква предпазливо между редица от танцьори, нетърпелива да се махне.
Защото въпреки радостите от танцуването под звездите, Лус не беше забравила за истинската причина, заради която беше тук.
Загледа се през селската мера и тревожно си помисли, че дори и ако Даниел беше някъде там, можеше и никога да не го намери. Четирима трубадури, облечени в пъстри дрехи, се събраха на нестабилен клатещ се подиум в северния край на селския мегдан, дърпайки струните на лютни и лири, за да изсвирят песен, по–сладка и нежна от балада на „Бийтълс“. На танцовите забави в гимназията именно тези бавни песни караха необвързаните момичета, включително Лус, да се чувстват малко смутени – но тук, движенията бяха вплетени в песните и никой никога не оставаше без партньор. Човек просто грабваше най–близкото топло тяло, ей така, на късмет, и танцуваше. Жига с подскоци за една песен, танц в кръг с групи от по осем души – за друг. Лус чувстваше, че Лусинда знае инстинктивно някои от движенията; останалите се научаваха лесно.
Само ако Даниел беше тук…
Лус се оттегли към края на поляната, за да си отдъхне. Изучаваше роклите на жените. По съвременните стандарти не бяха изискани, но жените ги носеха с такава гордост, че роклите изглеждаха толкова елегантни, колкото някои от изящните рокли, които бе видяла във Версай. Много от тях бяха вълнени; няколко имаха украса от лен или памук, вшита в някоя яка или подгъв. Повечето хора в града притежаваха само по един чифт обувки, така че износените кожени ботуши бяха в изобилие, но Лус бързо осъзна колко безкрайно по–лесно беше да се танцува с тях, отколкото в обувките с високи токове, които стискаха краката й.
Мъжете съумяваха да изглеждат елегантни в най–хубавите си бричове. Повечето носеха отгоре дълга вълнена туника, за да им топли. Качулките бяха отметнати назад на раменете им – времето тази нощ беше над точката на замръзване, почти меко. Повечето от кожените им маски бяха оцветени така, че да имитират муцуни на горски животни, допълвайки изображенията на цветя по маските на дамите. Някои мъже носеха ръкавици, които изглеждаха скъпи. Но повечето ръце, които Лус докосна тази нощ, бяха студени, напукани и червени.
Котки гледаха втренчено от черните пътища около мерата. Кучета търсеха собствениците си сред безредното множество от тела. Въздухът миришеше на бор и пот, и на восъчни свещи, и на сладкия мускусен аромат на прясно изпечен сладкиш с джинджифил.