Докато следващата песен заглъхваше, Лус зърна Елинор, която изглеждаше щастлива, че се е отскубнала от ръката на момче, чиято червена маска беше изрисувана като лисича муцуна.
– Къде е Лаура?
Елинор посочи към китка дървета, където младата им приятелка се беше навела плътно към момче, което не разпознаха, и шепнеше нещо. Той й показваше някаква книга, като ръкомахаше и сочеше във въздуха. Изглежда, че полагаше големи грижи за косата си. Носеше маска, направена да наподобява заешка муцуна.
Момичетата се изкикотиха, докато си проправяха път през тълпата. Там беше Хелън, седнала със съпруга си върху вълнено одеяло, разстлано на тревата. Поделяха си дървена чаша с димящ сайдер и се смееха непринудено на нещо, и това накара Лус отново да усети липсата на Даниел.
Навсякъде имаше влюбени. Дори родителите на Лусинда се бяха появили за панаира. Острата твърда бяла брада на баща й жулеше бузата на майка й, докато се плъзгаха из ливадата.
Лус въздъхна, после опипа дантелената покривчица в джоба си.
„Розите са червени, теменужките са сини“ – ако Даниел не беше написал тези думи, тогава кой?
Последния път, когато бе получила бележка уж от Даниел, това беше капан, заложен от Прокудениците…
А Кам я беше спасил.
Горещина обля тила й. Капан ли беше това? Бил каза, че това било просто забава за Деня на Свети Валентин. Вече беше вложил толкова много енергия да й помогне в мисията й, не би я оставил сама така, ако имаше някаква истинска опасност. Нали?
Лус прогони мисълта. Бил каза, че Даниел ще бъде тук, и Лус му вярваше. Но чакането я убиваше.
Последва Елинор към дълга маса, където бяха подредени блюда и купи с обикновена, приготвена в глинени съдове храна. Имаше резени патешко, сервирани върху зеле, цели зайци, изпечени на шиш, котли с дребен карфиол в ярко–оранжев сос, чинии, отрупани с високи купчини от ябълки, круши и сушени плодове, набрани от горите наоколо, и цяла дълга дървена маса, пълна с безформени, наполовина прегорели пайове с месо и плодове.
Тя загледа как един мъж измъкна плосък нож от един ремък на кръста си и си отряза голям резен пай. На излизане от вратата тази вечер, майката на Лус й беше подала плитка дървена лъжица, която тя беше нанизала на вълнен шнур на кръста си. Тези хора бяха подготвени да ядат, да приготвят храна и да се бият така, като Лус беше готова за любов.
Елинор се появи отново до Лус и поднесе купа овесена каша под носа й.
– Със сладко от цариградско грозде отгоре – каза Елинор. – Любимото ти.
Когато Лус потопи лъжицата си в гъстата каша, вкусна миризма полъхна нагори и изпълни устата й със слюнка. Беше гореща, питателна и вкусна – точно каквото й трябваше, за да я ободри за още един танц. Преди да се усети, я беше изяла всичката.
Елинор погледна надолу към празната купа, изненадана:
– От танците доби апетит, а?
Лус кимна, чувствайки се затоплена и доволна. После забеляза двама духовници в кафяви раса да седят отделно от тълпата на дървена пейка под един бряст. Никой от двамата не вземаше участие в празненствата – всъщност, изглеждаха повече като блюстители на реда, отколкото като гуляйджии, – но по–младият движеше крака в такт с ритъма, докато другият, който имаше спаружено лице, гледаше мрачно към тълпите.
– Господ вижда и чува тази развратна невъздържаност, която се вихри тъй близо до Неговия дом – каза троснато онзи със спаруженото лице.
– И дори по–близо. – Другият духовник се засмя. – Помните ли, мастър Докет, колко много от златото на църквата отиде за празненството по случай Свети Валентин, уредено от Негова светлост? Двайсет жълтици ли струваше оня млад елен? Веселбите на тези хора не струват нищо повече от енергията за танците. А те танцуват като ангели.
Само ако можеше Лус да види своя ангел да идва с танцова стъпка към нея точно сега…
– Ангели, които ще проспят утрешните работни часове, помнете ми думите, мастър Херик.
– Нима не можете да видите радостта върху тези млади лица? – Очите на по–младия викарий обходиха бързо селския мегдан, намериха тези на Лус в края на ливадата и светнаха.
Тя откри, че се усмихва в отговор зад маската си – но радостта й тази вечер щеше да се увеличи неимоверно, ако можеше да бъде в обятията на Даниел. Иначе какъв беше смисълът да си взема тази свободна романтична вечер?
Изглеждаше, че Лус и викарият със спаруженото лице бяха единствените двама души тук, които не се наслаждаваха на маскарада. А обикновено Лус обичаше хубавите партита, но точно сега всичко, което искаше, беше да дръпне маската от лицето на всяко минаващо момче. Ами ако вече го беше изпуснала в тълпата? Как щеше да разбере дали Даниел от тази епоха дори би я погледнал?