– Така сладко се е разместила роклята ви. – Той прокара пръст по ключицата й и тя потръпна. – Вдъхновява мъжкото въображение.
Тоналността на песента се смени – знак за танцьорите да сменят партньорите си. Пръстите на Кам се повдигнаха от кожата й, но сърцето на Лус още блъскаше силно в гърдите й, докато танцуваха далече един от друг.
Наблюдаваше Кам с крайчеца на окото си. Той я наблюдаваше. Някак разбра, че това не беше Кам от настоящето, който я преследваше назад през времето. Това бе онзи Кам, който живееше и дишаше в тази средновековна атмосфера.
Той беше вероятно най–елегантният танцьор на поляната. В стъпките му имаше нещо ефирно, което не оставаше незабелязано от дамите. От вниманието, което той привличаше, Лус разбра, че не е от този град. Беше пристигнал специално да присъства на панаира за Деня на Свети Валентин. Но защо?
После пак се събраха. Още ли танцуваше? Усещаше тялото си вдървено и сковано. Дори музиката сякаш се беше запънала в безкраен междинен ритъм, който накара Лус да се разтревожи, че тя и Кам ще трябва да останат като вкопани на тези места, взирайки се взаимно в очите си цяла вечност.
– Добре ли сте, сър? – Лус не беше очаквала да каже това. Но в изражението му имаше нещо странно.
Беше мрачност, която дори маската му не можеше да прикрие. Това не беше мракът на злите дела, ужасяващият начин, по който беше изглеждал в гробището в „Меч и кръст“. Не, душата на този Кам беше накърнена от скръб.
Какво би могло да го накара да изглежда така?
Очите му се присвиха, сякаш долови мислите й, и нещо в лицето му се промени.
– Никога не съм бил по–добре. – Кам наклони глава. – Ти си тази, за която се тревожа, Лусинда.
– За мен? – Лус положи усилие да не показва как й въздействаше той. Прииска й се да носеше съвсем различна маска, невидима, която щеше да му попречи някога отново да си мисли, че знае как се чувства тя.
Той вдигна маската си към челото:
– Заела си се е невъзможна задача. Накрая ще свършиш съкрушена и сама. Освен ако…
– Освен ако какво?
Той поклати глава:
– В теб има толкова много тъмнина, Лусинда. – Леопардовата маска отново се смъкна. – Опомни се, опомни се…
Гласът му заглъхна, когато той започна да се отдалечава с танцова стъпка. Поне този път Лус не беше приключила с него:
– Чакай!
Но Кам беше изчезнал в танца.
Описваше бавни кръгове с нова партньорка. Лаура. Кам прошепна нещо в ухото на невинното момиче и то отметна глава назад и се засмя. Лус изпита гняв. Прииска й се да издърпа простодушната, весела и светла Лаура далече от тъмнината на Кам. Прииска й се да сграбчи Кам и да го застави да обясни. Искаше да проведе разговор при свои условия, не в мигновени, мелодраматични интервали между стъпките на жигата насред многолюдно празненство през Средновековието.
Той се появи отново, идвайки към нея със съвършено овладени стъпки, сякаш влияеше върху темпото на музиката. Лус повече от всякога чувстваше, че е загубила контрол. Точно когато той се канеше да застане отново пред нея, висок рус мъж, облечен изцяло в черно, ловко го избута настрани. Застана пред нея и изобщо не си направи труд да се престори, че танцува.
– Здравейте.
Тя си пое дъх през зъби.
– Здравейте.
Висок, мускулест, невъзможно загадъчен. Би го познала навсякъде. Протегна ръка към него, отчаяно копнееща да почувства някаква връзка, да почувства най–сладкото изчервяване при докосването до кожата на верния си възлюбен…
Даниел.
Точно когато музиката щеше да покаже, че трябва да сменят партньорите си, тя стана по–бавна – почти като с магия – и се преобрази в бавна и прекрасна мелодия.
Пламъци от свещите, подредени навсякъде из панаира, потрепваха на фона на тъмното небе и целият свят сякаш затаи дъх. Лус се взря в очите на Даниел и цялото движение и цветове около него затихнаха и избледняха.
Беше го намерила.
Ръцете му посегнаха към нея, обвивайки талията й, докато тялото й се разтопи в неговото, наелектризирайки се от трънката на неговото докосване. После тя потъна в обятията на Даниел и в целия свят нямаше нищо толкова прекрасно, колкото това да танцува със своя ангел. Краката им докосваха земята нежно като целувка с леките си стъпки, а летежът беше толкова очевиден и вроден в тялото на Даниел. Тя почувства същото жизнерадостно усещане и в собственото си сърце – усещането, което изпитваше само когато Даниел беше наблизо.
Нямаше нищо толкова прекрасно – освен може би целувката му.
Устните й се разтвориха в очакване, но Даниел само я гледаше, изпивайки я с очи.
– Мислех, че никога няма да дойдеш – каза тя.