Лус си помисли как беше избягала чрез Вестителите в задния си двор, как бе преследвала миналите си животи и ги бе гледала да изгарят, за споровете, които тя и Даниел водеха заради необходимостта да я опазят здрава и читава. Понякога бе лесно да забрави колко добре им беше заедно. Колко прекрасен беше той, колко мил, как, когато беше с него, имаше чувството, че лети.
Само като го гледаше, миниатюрните косъмчета по ръцете й настръхваха, видът му караше стомаха й да се преобръща от нервна енергия. А това не беше нищо в сравнение с чувството, което изпитваше, когато го целуваше.
Той повдигна маската си и я притисна толкова здраво към себе си, че тя не можеше да помръдне. Не искаше. Разглеждаше вглъбено всяка от прекрасните черти на лицето му, като очите й се задържаха най–дълго върху меката извивка на устните му. След цялото това напрежение, просто не можеше да повярва. Наистина беше той!
– Винаги ще се връщам при теб. – Очите му я държаха в транс. – Нищо не може да ме спре.
Лус се надигна на пръсти, отчаяно копнееща да го целуне, но Даниел притисна пръст към устните й и се усмихна.
– Ела с мен – прошепна той, като хвана ръката й.
Даниел я поведе покрай периферията на поляната, покрай кръга от дъбове, който обграждаше гуляйджиите. Високата трева гъделичкаше глезените й, а луната осветяваше пътя им, докато навлязоха в мразовитата тъмнина на гората. Там Даниел вдигна малък, сияещ фенер, сякаш всичко това беше част от плана му.
– Къде отиваме? — попита тя, макар че всъщност нямаше значение, стига да бяха заедно.
Даниел само поклати глава и се усмихна, протягайки ръка да й помогне да прескочи един паднал клон, който препречваше пътеката.
Докато вървяха, музиката заглъхваше и накрая стана неразличима, смесвайки се с приглушеното бухане на кукумявки, шумоленето на катериците в клоните на дърветата, и нежната песен на славея. Фенерът се люлееше върху ръката на Даниел и светлината се поклащаше, опитвайки се да стигне до плетеницата от голи клони, извиващи се към тях. Някога Лус би изпитвала нервност заради сенките в гората, но й се струваше, че това е било преди хилядолетия.
Докато вървяха, хванати за ръце, краката на Лус и Даниел следваха тясна чакълена пътека. Нощта застудя и тя се приведе по–плътно към него, за да се стопли, сгушвайки се дълбоко в ръцете му, които той обви около нея.
Когато стигнаха до едно разклонение на пътеката, Даниел се поколеба за миг, почти сякаш беше объркал пътя. После се обърна с лице към нея:
– Редно е да обясня – каза. – Дължа ти подарък за Деня на Свети Валентин.
Лус се засмя:
– Не ми дължиш нищо. Просто искам да бъда с теб.
– А, но аз получих твоя подарък…
– Моя подарък? – Тя вдигна поглед, изненадана.
– И той ме трогна до дъното на душата ми. – Той посегна и взе ръката й. – Би трябвало да се извиня, ако някога съм те карал да се питаш какви са чувствата ми. Едва до вчера, не мислех, че ще мога да се срещна с теб тук тази вечер.
Една врана изграчи, като се издигна над главите им и кацна на разклатен клон над тях.
– Но после пристигна вестоносец и даде на всички поверени ми рицари строги указания да присъстваме на панаира. Боя се, че почти изтощих коня си в бързината да те намеря тук тази вечер. Просто бях толкова нетърпелив да ти се отплатя за изключително полезния ти подарък.
– Но, Даниел, аз не съм…
– Благодаря ти, Лусинда. – После той извади кожена ножница, която имаше вид, сякаш в нея има кинжал. Лус се опита да не изглежда твърде озадачена, но не я беше виждала никога преди в живота си.
– О. – Тя се засмя под нос и опипа покривчицата в джоба си. – Имаш ли понякога чувството, че някой бди над нас?
Той се усмихна и каза:
– Непрекъснато.
– Може би са нашите ангели–пазители – промърмори Лус шеговито.
– Може би – каза Даниел. – Но за щастие, точно сега, мисля, че сме само ти и аз.
Той я поведе към лявата пътека: направиха още няколко стъпки, после свърнаха надясно и минаха покрай разкривен дъб. В тъмнината Лус смътно различи малко, кръгло сечище, където сигурно бе отсечен огромен дъб. Пънът, останал от него, стоеше в центъра на сечището – и върху него беше поставено нещо, но Лус още не можеше да види какво.
– Затвори очи – каза й той, и когато го направи, тя усети как фенерът се отдалечава. Чу Даниел да шумоли из поляната и беше на косъм да надзърне, но успя да издържи, защото искаше да изживее изненадата точно както я беше планирал Даниел.
След миг познато ухание изпълни носа на Лус. Тя стисна очи и вдиша дълбоко. Нещо нежно, с мирис на цветя… и напълно непогрешимо.
Божури.
Все още застанала със затворени очи, Лус си представи мрачната си стая в пансиона на „Меч и кръст“, украсена от вазата с божури на прозореца й, които Даниел й бе донесъл в болницата. Представи си ръба на скалния зъбер в Тибет, където беше пристъпила, за да види как Даниел подава цветята едно по едно на предишното й превъплъщение в игра, която приключи твърде скоро. Почти можеше да усети мириса на остъкления балкон в Хелстън, който гъмжеше от перестите бели цветчета на божурите.