Сега отвори очи.
Чу усмивката в гласа на Даниел и когато отвори очи и го видя, застанал пред пъна, украсен с огромен букет божури във висока, широка медна ваза, покри уста и ахна. Но това не беше всичко. Даниел беше проврял цветчета от божури през тънките клони. Беше превърнал във вази малките вдлъбнатини във всички дънери на отсечени дървета наоколо. Беше осеял земята с нежните, бели като сняг венчелистчета на божурите. Беше изплел венец за косата й. Беше запалил десетки свещи в малки висящи фенери навсякъде наоколо, така че цялото сечище излъчваше магическо сияние. Когато пристъпи напред, за да положи венеца върху главата на Лус, тя – и средновековното й превъплъщение – почти се разтопи.
Средновековната Лусинда не разпознаваше огромното море от цветя; не би имала представа как е възможно това през февруари – и въпреки това обожаваше всеки сантиметър от тази изненада. Но Лусинда Прайс знаеше, че чисто белите божури бяха нещо повече от обикновен подарък за Деня на Свети Валентин. Бяха символ на вечната любов на Даниел Григори.
Светлината на свещите потрепваше по лицето му. Той се усмихваше, но изглеждаше нервен, сякаш не знаеше дали тя харесва подаръка му, или не.
– О, Даниел. – Тя се втурна в обятията му. – Прекрасни са.
Той я залюля в кръг и закрепи венеца на главата й.
– Наричат се божури. Не са традиционни цветя за Деня на Свети Валентин – каза, като тръсна замислено глава, – но въпреки това са… един вид традиция.
Лус беше възхитена, че разбра точно какво искаше да каже той.
– Може би можем да ги превърнем в наша традиция за Деня на Свети Валентин – предложи тя.
Даниел отскубна голям цвят от букета и го плъзна между пръстите й, притискайки го към сърцето й. Колко пъти в хода на историята беше правил точно същото? Лус съзря в очите му блясък, който подсказваше, че този жест никога не остарява.
– Да, наша лична традиция за Деня на Свети Валентин – каза замислено той. – Божури и… ами, би трябвало да има и нещо друго. Добре е да има, нали?
– Божури и… – Лус си блъскаше ума да измисли нещо. Не й трябваше нищо друго. Нямаше нужда от нищо, освен от Даниел… и, ами… – Какво ще кажеш за божури и целувка?
– Това е много, много добра идея.
После я целуна: устните му се устремиха към нейните с неудържимо желание.
Чувството от целувката беше необуздано и ново, и търсещо, сякаш не се бяха целували никога преди.
Даниел се бе вглъбил в целувката, с пръсти, вплетени в косата й, горещият му дъх докосваше врата й, докато устните му изследваха меките долни части на ушите й и ключицата й, ниско изрязаното деколте на роклята й. Никой от двамата не можеше да си поеме достатъчно въздух, но отказваха да спрат да се целуват.
Лека топлина, подобно на сърбеж, пропълзя нагоре по врата на Лус и пулсът й запрепуска.
Случваше ли се?
Щеше да умре от любов точно тук, насред тази сияеща бяла гора. Не искаше да остави Даниел, не искаше да бъде запратена в небето, в нова черна дупка в компанията единствено на Бил.
Да върви по дяволите това проклятие. Защо беше обвързана с него? Защо не можеше да се освободи?
Сълзи на безсилен гняв набъбнаха в очите й. Отдръпна се от устните на Даниел, като притисна чело към неговото и задиша тежко, очаквайки огънят да обгори душата й и да отнеме живота на това тяло.
Само че – когато спря да целува Даниел, горещината изчезна, като от тенджера, отместена от огъня. Тя се устреми отново към устните му.
Горещината разцъфна из тялото й като роза през лятото.
Но нещо беше различно. Това не беше всепоглъщащият пламък, който я унищожаваше, който я беше прогонил от предишните й тела и беше изпепелил цели театри. Това беше топлият, замайващ екстаз от целувката с някой, когото обичаш истински – някой, е когото ти е предопределено да бъдеш завинаги. И засега.
Даниел я наблюдаваше нервно, усещайки, че вътре в нея се беше случило нещо важно.
– Става ли нещо?
Имаше толкова много за казване…
Хиляди въпроси се мъчеха да изскочат на върха на езика й, но после груб глас разтърси въображението й.
Единственият Ден на Свети Валентин, който вие, деца, ще прекарате заедно.
Как беше възможно това? Толкова много любов беше имало между тях и въпреки това никога преди не бяха прекарвали, нито щяха някога отново да прекарат най–прочутия с романтичността си ден в обятията си.