Майлс кимна, но когато се промъкнаха до задния край на каруцата, Шелби забеляза мъжа с кожената жилетка в рамката на вратата и сърцето й се сви. Не можеше да повярва на думите му, но той държеше в ръце шапката на Майлс и я показваше на кръчмаря с такава гордост, сякаш беше рядък скъпоценен камък.
–О – каза Майлс, разочарован. После изправи рамене. – Знаеш ли какво, ще си взема друга. В Калифорния могат да се купят навсякъде.
– Мммм, правилно. – Шелби раздразнено перна брезентовото покривало на каруцата на мъжа. От силата на удара й едно ъгълче се откъсна и се развя. Само за миг тя зърна вътре купчина сандъци.
– Хмм. – Провря глава под брезента.
Отдолу беше студено и малко миризливо, претъпкано с какво ли не. Имаше дървени кафези, пълни със спящи пъстри кокошки, тежки чували с фураж, брезентова торба с различни железни сечива и купища дървени сандъци. Тя пробва капака на един от сандъците, но той не поддаде.
– Какво правиш? – попита Майлс.
Шелби се усмихна криво:
– Хрумна ми нещо. – Посягайки към някакъв предмет в торбата със сечива, който приличаше на малък лост, тя повдигна и отвори капака на най–близкия сандък. – Това се казва точно попадение.
– Шелби?
– Ако ще ходим в града, тези дрехи може да направят погрешно впечатление. – Тя показа джоба на зелената си блуза с качулка, за да подчертае думите си. – Не мислиш ли?
Обратно под брезента тя намери някои прости дрехи, които изглеждаха избелели и износени, вероятно омалели на близките на коларя у дома. Подхвърли малките скъпоценни находки навън към Майлс, който тромаво се хвърли да улови всичко.
Скоро той държеше дълга, бледозелена ленена рокля с разширяващи се надолу ръкави и бродирана златиста ивица, спускаща се надолу в средата, чифт лимонено–жълти дълги чорапи и боне, подобно на забрадка на монахиня, ушито от сиво–кафяв лен.
– Но какво ще облечеш ти? – пошегува се Майлс.
Шелби трябваше да претършува още половин дузина сандъци, пълни с парцали, огънати гвоздеи и гладки камъни, преди да намери нещо, което щеше да свърши работа за Майлс. Най–накрая извади проста синя роба, ушита от твърда, груба вълна. Щеше да му държи топло и да го предпазва от този блъскащ вятър; беше достатъчно дълга, за да покрие маратонките му „Найк“; а по някаква причина на Шелби й хрумна, че цветът е идеален за очите му.
Шелби разкопча ципа на зелената си блуза с качулка и я преметна отзад на двуколката. Голите й ръце настръхнаха, докато нахлузваше надиплената рокля върху джинсите и късата си блузка.
Майлс още изглеждаше изпълнен с неохота:
– Чувствам се странно да отмъквам неща, които този тип вероятно е карал в града за продан – прошепна той.
– Карма, Майлс. Той ти открадна шапката.
– Не, той намери шапката ми. Ами ако има да издържа семейство?
Шелби подсвирна под нос:
– И един ден няма да изкараш на Скид Роу, хлапе – сви рамене тя, освен ако не съм с теб там, та да те наглеждам. Виж, ще направим компромис: ще се отплатим на космоса с нещо друго. Пуловерът ми… – Тя метна зелената блуза с качулка в сандъка. – Кой знае? Може би през следващия сезон блузите с качулки ще са последният писък на модата в амфитеатралните дисекционни зали, или каквото там правят за забавление по тези места.
Майлс вдигна сиво–кафявото боне над главата на Шелби. То обаче не се хващаше над конската й опашка, затова той дръпна силно ластика. Русата й коса се спусна като водопад по раменете. Сега тя се почувства смутена. Косата й беше напълно неуправляема. Никога не я носеше пусната. Очите на Майлс обаче светнаха, когато постави бонето на главата й.
– Милейди. – Той галантно подаде ръка. – Ще ми позволите ли удоволствието да ви придружавам в този прекрасен град?
Ако Лус беше тук, обратно по времето, когато тримата бяха все още просто добри приятели и нещата не бяха толкова усложнени, Шелби щеше да знае точно как да отговори на шегата. Лус щеше да възприеме сладкия си, смирен глас на дама в беда и да нарече Майлс свой рицар в блестящи доспехи или някаква подобна дивотия, на което Шелби можеше да добави някое саркастично подмятане, а после всички щяха да избухнат в смях и странното напрежение, което Шелби чувстваше да обгръща раменете й, стягането в гърдите – щеше да си отиде. Всичко щеше да им се струва нормално, цялостно.
Но бяха само Шелби и Майлс.
Заедно. Насаме.
Обърнаха се с лице към черните околоградски каменни стени, които ограждаха висока централна кула. Знамена с цвят на невен висяха от железни пилони във високата каменна кула. Въздухът миришеше на въглища и плесенясало сено. Иззад стените се разнасяше музика – може би лира, някакви барабани с тънка кожа. А някъде там вътре, надяваше се Шелби, имаше ангел, чийто Вестител можеше да върне тях двамата в настоящето, където им беше мястото.