– Липсва ти, нали? – попита Шелби.
– Какво?
– Шапката ти.
– Това старо нещо? – Той сви рамене твърде бързо. – Нее. Не съм се и сещал за нея. – Той извърна поглед, оглеждайки безцелно площада.
Шелби сложи длан върху ръката му.
– Какво казваше за Луупър… ъм, сещаш се?
Очите му се стрелнаха обратно към нейните, изпълнени със съмнение:
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Папата носи ли „Прада“?
Сега той се усмихна:
– Луперкалиите всъщност били просто езическо честване на плодовитостта и настъпването на пролетта. Всички жени над определена възраст в града пишели имената си върху късчета пергамент и ги пускали в урната – като онази там. Когато ергените теглели листчетата от урната, онази, чиято име изтеглели, щяла да бъде тяхната любима за годината.
– Това е варварщина! – извика Шелби. Това нямаше да го бъде – някаква си урна да й диктува с кого да излиза. Можеше и сама да си допуска грешки, благодаря.
– Мисля, че е сладко. – Майлс сви рамене, извръщайки поглед.
– Наистина ли? – Шелби завъртя глава обратно към него.
– Искам да кажа, предполагам, че може да е хубаво. Но тази традиция с урната се е зародила, преди празникът да има нещо общо със Свети Валентин, нали така?
– Правилно – каза Майлс. – В крайна сметка се намесила църквата. Духовниците искали да вземат езическото празненство под свой контрол, така че му „прикачили“ светец–покровител. Направили това с множество стари празници и традиции. Сякаш празникът не бил заплаха, ако го притежавали.
– Типични мъже.
– И така, приживе истинският Валентин бил известен като защитник на романтиката. Хората, които не можели да сключват законен брак – войниците, например, идвали при него от къде ли не и той извършвал тайно церемонията.
Шелби поклати глава:
– Откъде знаеш всичко това? Или, по–скоро, защо?
– Лус – каза Майлс, без да поглежда Шелби в очите.
– О! – Шелби се почувства, сякаш някой току–що беше напъхал твърд юмрук в стомаха й. Научил си за историята на Деня на Свети Валентин, за да впечатлиш Лус? – Тя ритна пръстта. – Предполагам, че някои момичета попадат на недодялани типове.
– Не, Шелби. Искам да кажа – Майлс я улови за раменете и я завъртя с лице към платформата е урната. – Това е Лус. Точно ей там.
Лус носеше светлокафява рокля е широка пола. Дългата й черна коса беше хваната в три дебели плитки, събрани заедно е тесни бели панделки. Кожата й изглеждаше по–бледа от обикновено, със скули, зачервени от мразовития студ. Тя обикаляше около урната е бавни, замислени стъпки, държейки се настрана от останалите момичета. В хаоса на площада, Лус изглеждаше единственият човек, който беше сам. Очите й имаха онзи мек, нефокусиран поглед, който се явяваше, когато бе вглъбена в мисли.
– Шелби – чакай!
Шелби вече беше на половината път през площада, почти тичайки надолу към Лус, когато Майлс леко сключи ръка около китката й. Дръпна я да спре и тя се обърна, готова да му се развика.
Само че изражението му… сияеше от нещо, което Шелби не можеше да разгадае.
– Знаеш, че това е Лусинда от миналото. Това момиче не е наша приятелка. Няма да те познае…
Шелби не се беше сетила за това. Престори се, че е. Обърна се и отново погледна съсредоточено Лусинда. Косата й беше мръсна – не мазна, а нещо повече от мазна, наистина мръсна – нещо, с което Лус Прайс никога не би се примирила. Дрехите й стояха странно, от съвременната гледна точка на Шелби, но Лусинда, изглежда, се чувстваше удобно в тях. Всъщност, изглежда, че се чувстваше удобно по отношение на всичко, което също не беше много типично за Лус Прайс. Шелби мислеше за Лус като за хронично – макар и очарователно – неприспособим човек. Това беше едно от нещата, които обожаваше у Лус. Но това момиче? Това момиче сякаш се чувстваше удобно дори с отчаяната тъга, просмукала се във всяко нейно движение. Сякаш беше толкова свикнала да се чувства унила, колкото и с това, че слънцето изгрява всеки ден. Нямаше ли си приятели да я развеселят? Приятелите не бяха ли точно затова?
– Майлс – каза Шелби, като стисна свободната му китка в собствената си ръка и се наведе по–близо. – Знам, че се съгласихме да оставим Даниел да намери нашата Лусинда Прайс, но това момиче все още е онази Лусинда, на която държим… или нейно по–ранно превъплъщение. И най–малкото, което можем да направим, е да я развеселим. Погледни колко е умърлушена. Погледни.
Той прехапа устна:
– Но… но… всичко, което сме учили за Вестителите, твърди, че не бива да се замесваш с…