Выбрать главу

Добри Жотев

Влюбени слънца

Говори любовта

Аз ида като истинност, която

огрява слепотата на душите ви.

Аз ида като чистота предвечна,

за да избистрям с нежна длан очите ви.

Аз ида като дишане, което

се ражда с вас и вас ви ражда.

Не ме наричайте лъжовна,

когато в мое име лъжете.

Не ме наричайте продажна,

когато ме продавате.

Не ме притягайте във дрехата

на вашата креслива чест.

Не ме преследвайте като престъпница.

Не пипайте цветята на духа ми

с отровните ръце на завистта.

Не се ровете в чистия ми извор.

Аз водя по реките на кръвта ви

победите на вашето безсмъртие.

И пея там,

и страдам тук,

в нетрайността си — трайна,

нетрайна — в трайността.

Откровение

Юлско слънце над ледна пустиня.

Ураган над притихнал боаз.

Ти пристигаш при мене — и жаден,

и задъхан посрещам те аз.

И от пориви смерч ни завърта.

Всичко става повеля и зов.

Кой е казал, че може да има

втора, трета, четвърта любов?

Кой е казал? Пак нека си казва!

Ни съм втори, ни трета си ти. —

Всяка обич гори негоряла,

със лъчи неблестели блести.

Всяка обич е звън непрозвънвал,

нова истина, цвят нецъфтял,

Всяка обич е свят неизследван,

първо раждане, ек неечал.

Погледни, необятното мами,

в път ни мами, далечен и нов.

Моя млада любов неживяна,

моя първа любов.

Опиянение

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

Сред здрача на притуления дом

рояк от сенки гали и огъва

овалите на спящото ти тяло.

То трепка като лека мараня,

като капризен облак се мени,

като река дълбока се вълнува.

Танцуват пламъци, танцуват.

Това си ти — копнеж, родил копнежа ми,

нестихващ глас, неуморимо ехо.

Това си ти — жена!

Минава час. Минават часове.

Очите ми не се насищат.

Очите ми будуват.

Танцуват пламъци, танцуват.

Магията на сенките стъмнява

контурите на здрачното ти тяло.

Материята става дух.

Досягам те с невярващи ръце.

Духът е пак материя.

Материя и дух общуват.

Нежност

Нощта прегърна тишината и заспа.

Не знам по-ласкави очи от твоите.

По-милваща ръка не знам.

Под погледа ти будната тревога

заспива укротена.

Под пръстите ти викащата мъка

превръща се в добра човешка скръб,

по-хубава от всяка радост,

от всяко тържество.

Помилвай ме!

Аз минах много пътища по тая пръст.

Научих много мъдрости.

Но досега не съм открил

ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост

от мъдростта

да бъдем нежни!

Не знам по-галещо присъствие от твоето.

По-искащи обятия не знам.

Вземи ме в себе си!

Отговор

— Защо ме обичаш?

— Попитай реката,

защо към морето тече,

защо във морето се влива?

Реката попитай!

— Защо ме обичаш?

— Попитай вълната,

защо се стреми към брега,

защо във брега се разбива?

Вълната попитай!

— Защо ме обичаш?

Попитай Луната,

защо край земята кръжи,

защо не дели се от нея?

Луната попитай!

Импресия

Как тихо е в притихналия дом.

Заминала си! В стаята позната,

като сирак, останал без подслон,

се сгушила и плаче тъмнината.

Заминала си! В тъжен полумрак

завесите — отпуснати клепачи,

нашепват как си чакала и как

наместо мен дочакала си здрача.

А колко бързах! Вгледани на юг,

божурите разказват нажалени,

разказват как на тръгване оттук,

ти тях си приласкала вместо мене.

Как тихо е в притихналия дом.

Как тихо е. Аз тръгнах отдалече.

Да те заваря тръгнах и дойдох.

И ти си тук, във всичко! Добър вечер!

И ти си тук, навсякъде в скръбта.

Сърцето не възпирам — нека жали!

Да, обич си остава обичта

и в срещите, и в скръбните раздяли.

Безсъница

Залез, помахал със златна ръка,

викна деня надалече.

Скръбно замислена бяла звезда

трепна в прозрачната вечер.

Бяла звезда ли разгаря лъчи

там, в небесата дълбоки,

ти ли ме мислиш с грижовни очи,

моя любов слънцеока.

В късни раздоли среднощ превали,

глъхнат потайни дъбрави.

Сънно притихнали кротки треви

бистра роса оросява.

Капка роса ли сребриста блести

нейде в тревите високи,

ти ли ме търсиш със влажни очи,

моя любов слънцеока.

Бистро разсъмване с бистра ръка

маха и стапя се здрача.

Старанно смълчана червена зора

вдига червени клепачи.

Тиха зора ли зори и мълчи

там, над полята широки,

ти ли ме чакаш с неспали очи,