Добри Жотев
Влюбени слънца
Говори любовта
Аз ида като истинност, която
огрява слепотата на душите ви.
Аз ида като чистота предвечна,
за да избистрям с нежна длан очите ви.
Аз ида като дишане, което
се ражда с вас и вас ви ражда.
Не ме наричайте лъжовна,
когато в мое име лъжете.
Не ме наричайте продажна,
когато ме продавате.
Не ме притягайте във дрехата
на вашата креслива чест.
Не ме преследвайте като престъпница.
Не пипайте цветята на духа ми
с отровните ръце на завистта.
Не се ровете в чистия ми извор.
Аз водя по реките на кръвта ви
победите на вашето безсмъртие.
И пея там,
и страдам тук,
в нетрайността си — трайна,
нетрайна — в трайността.
Откровение
Юлско слънце над ледна пустиня.
Ураган над притихнал боаз.
Ти пристигаш при мене — и жаден,
и задъхан посрещам те аз.
И от пориви смерч ни завърта.
Всичко става повеля и зов.
Кой е казал, че може да има
втора, трета, четвърта любов?
Кой е казал? Пак нека си казва!
Ни съм втори, ни трета си ти. —
Всяка обич гори негоряла,
със лъчи неблестели блести.
Всяка обич е звън непрозвънвал,
нова истина, цвят нецъфтял,
Всяка обич е свят неизследван,
първо раждане, ек неечал.
Погледни, необятното мами,
в път ни мами, далечен и нов.
Моя млада любов неживяна,
моя първа любов.
Опиянение
Ликува оживялата жарава.
Танцуват пламъци, танцуват.
Сред здрача на притуления дом
рояк от сенки гали и огъва
овалите на спящото ти тяло.
То трепка като лека мараня,
като капризен облак се мени,
като река дълбока се вълнува.
Танцуват пламъци, танцуват.
Това си ти — копнеж, родил копнежа ми,
нестихващ глас, неуморимо ехо.
Това си ти — жена!
Минава час. Минават часове.
Очите ми не се насищат.
Очите ми будуват.
Танцуват пламъци, танцуват.
Магията на сенките стъмнява
контурите на здрачното ти тяло.
Материята става дух.
Досягам те с невярващи ръце.
Духът е пак материя.
Материя и дух общуват.
Нежност
Нощта прегърна тишината и заспа.
Не знам по-ласкави очи от твоите.
По-милваща ръка не знам.
Под погледа ти будната тревога
заспива укротена.
Под пръстите ти викащата мъка
превръща се в добра човешка скръб,
по-хубава от всяка радост,
от всяко тържество.
Помилвай ме!
Аз минах много пътища по тая пръст.
Научих много мъдрости.
Но досега не съм открил
ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост
от мъдростта
да бъдем нежни!
Не знам по-галещо присъствие от твоето.
По-искащи обятия не знам.
Вземи ме в себе си!
Отговор
— Защо ме обичаш?
— Попитай реката,
защо към морето тече,
защо във морето се влива?
Реката попитай!
— Защо ме обичаш?
— Попитай вълната,
защо се стреми към брега,
защо във брега се разбива?
Вълната попитай!
— Защо ме обичаш?
Попитай Луната,
защо край земята кръжи,
защо не дели се от нея?
Луната попитай!
Импресия
Как тихо е в притихналия дом.
Заминала си! В стаята позната,
като сирак, останал без подслон,
се сгушила и плаче тъмнината.
Заминала си! В тъжен полумрак
завесите — отпуснати клепачи,
нашепват как си чакала и как
наместо мен дочакала си здрача.
А колко бързах! Вгледани на юг,
божурите разказват нажалени,
разказват как на тръгване оттук,
ти тях си приласкала вместо мене.
Как тихо е в притихналия дом.
Как тихо е. Аз тръгнах отдалече.
Да те заваря тръгнах и дойдох.
И ти си тук, във всичко! Добър вечер!
И ти си тук, навсякъде в скръбта.
Сърцето не възпирам — нека жали!
Да, обич си остава обичта
и в срещите, и в скръбните раздяли.
Безсъница
Залез, помахал със златна ръка,
викна деня надалече.
Скръбно замислена бяла звезда
трепна в прозрачната вечер.
Бяла звезда ли разгаря лъчи
там, в небесата дълбоки,
ти ли ме мислиш с грижовни очи,
моя любов слънцеока.
В късни раздоли среднощ превали,
глъхнат потайни дъбрави.
Сънно притихнали кротки треви
бистра роса оросява.
Капка роса ли сребриста блести
нейде в тревите високи,
ти ли ме търсиш със влажни очи,
моя любов слънцеока.
Бистро разсъмване с бистра ръка
маха и стапя се здрача.
Старанно смълчана червена зора
вдига червени клепачи.
Тиха зора ли зори и мълчи
там, над полята широки,
ти ли ме чакаш с неспали очи,