моя любов слънцеока.
Песен
Светъл облак изгря над полята.
От житата прохлада свежи.
Пак сме двамата с теб, пак е лято,
но какво помежду ни тежи?
Дай ръка!… Ти усещаш, в покоя
вечно свежата нежност кълни.
Нежността на ръцете е твоя,
само твоя, вземи я, вземи!
Като тичинка в цъфнала чашка
приюти се до мен и копней!
Нежността на ръцете до капка
обсеби! Но ръцете — недей!
Не вковавай ръцете в окови!
Нека волни творят красота!
Неусетно така ще отровиш,
ще отровиш във тях нежността.
Погледни ме, за миг погледни ме!
Във очите ми слънце искри.
То е твое, трепти ни не стине,
то е твое, за тебе гори.
Да те гледам не стигат години.
Ти на живия огън се грей!
Светлината в очите, любима,
обсеби! Но очите — недей!
Пред очите простора не скривай,
те са жадни, тъй малко видях.
С тая обич, до болка ревнива
ще смрачиш светлината във тях.
Несломена до днес, неспокойна,
във гърдите ми диша любов.
Тя е твоя, тя цяла е твоя,
да я дам до троха съм готов.
Триста века любов са три мига.
С прояснена душа пламеней!
Любовта ми нима ти не стига?
Обсеби я! Но мене — недей!
Не заключвай духа във килия!
Той е цял устремен към света.
Неразбрала, така ще убиеш
и у мен, и у теб любовта.
Светъл облак гори в небесата.
Всеки миг е по-хубав, по-нов.
Да вървим не с вериги в душата,
а с великата радост — любов!
Себеприсъда
Когато си отиде ти от мен,
разпънаха ме сили непознати.
И аз проклех и твоя първи ден,
и твоята любов, и радостта ти.
Тогаз разбрах, че под това небе,
когато във любов съм ти се вричал,
измамвал съм се сто пъти. Не теб
аз себе си чрез тебе съм обичал.
Акварел
Вятър утринник в листата
пърха като птичка,
две гугутки се целуват
в близката горичка.
Тънко клонче ги люлее
и роса изцежда,
облаче от небесата
с обич ги поглежда
Златен изгрев позлатява
тихата горичка,
две гугутки се целуват
и това е всичко.
Стихове за една непозната
Сред залива сме само ти и аз,
земята и небето.
Не се свени от свойта голота!
Не бягай! —
Душата ми те гледа.
В земята сякаш силни корени
са пуснали нозете ти.
В земята сякаш са се врасли те,
изящни и могъщи като нея.
И чезна аз, и чезнат в мен
и брегове, и време, и пространство.
Оставаш само ти, която
от първия човек до днес
поемаш ме от здрача, от цветята,
от звуците, от багрите,
от слънчевия лъч,
от блесналата мълния,
от шеметния мир на молекулите.
Оставаш само ти, която
ме носиш в себе си, осъществен,
и стиснала до кръв безкръвни устни,
на тоя свят ме раждаш.
Душата ми те гледа.
Познавам те
Не съм ли виждал някога и някъде
вървежа ти — като омара лек,
челото ти — безоблачно зазаряне,
косите ти — потоци придошли?
Не съм.
Не съм те виждал никога и никъде.
Не те познавам.
Не! Не! Познавам те! —
Хиляда пъти те намирах,
и все си ненамерена.
Хиляда пъти те залюбвах,
и все си незалюбена.
Хиляда пъти те забравях,
и все си незабравена.
Познавам те!
Познаваш ме и ти!
Познаваш силната ми нежност.
Добрата моя сила.
Предвечната ми власт познаваш.
Незнайно чудо нас ни среща
и разделя.
Не отминавай!
Не ще да те обидя.
Защото тоя, който те обижда,
обижда себе си.
Защото тоя, който те не знае,
не знае себе си.
Защото тоя, който те не люби,
не люби себе си.
Среща
По стръкове трева,
изрязана на утрото,
тя иде срещу мен —
самата стрък трева,
самата утро.
През снопове лъчи,
пречупени във капките,
очите ѝ ме дирят —
самите сноп лъчи,
самите капки.
През медно тежък ствол,
обвеяна от вятъра,
косата ѝ ми кима —
самата тежък ствол,
самата вятър.
Земя, небе, пространства,
да я посрещнем!
Прелюд
Ти си светло море,
разлюляно от светло очакване.
Аз съм триста реки,
устремили към теб нетърпения.
Но по белия път към сърцето ти
запрещения дебнат.
На притворството подлите пясъци
ме поглъщат за миг.
И излязъл от тях, ме сковават
ледове от бездушия.
Коренища от зли подозрения
се преплитат в течащия устрем.
Хималаи от слепи закони
ме заприщват със камък и пръст.
Мое светло море,
разлюляно от светло очакване.
Аз съм триста реки,
забучали и страшни.