И да стигна до тебе,
да се влея във тебе,
аз подривам скали,
прокопавам ждрела,
побеждавам и ида, и ида!
Състояние
Когато се поспрях
под нейния прозорец,
стъклата, дълго чакали,
със устрем се отвориха.
А в рамката, огряно
от пролетния изгрев,
посрещна ме лицето ѝ.
Не! Не! — Това не беше
познатото лице!
В това лице се сплитаха
в безкрайна плетеница
и радости, и болки,
и вери и съмнения,
и пламъци, и мрак.
Стоях пред тържеството
на някаква свръхземност!
Приятели!
Обичах неведнъж.
Обичаха и мен.
Видях лица, от обич
по чудо претворени,
непостижимо предани,
необяснимо хубави.
Но в тоя свят видях
един-единствен път,
в един-едничък миг
на грейналата рамка
на пролетен прозорец
в лицето на жена
свръхземното лице
на туй, което ние
наричаме Любов.
Реплика
— Обичам те! Обичам те! Обичам те!
— Не ми го казвай! Не, не ми го казвай!
„Обичам те“ — са казвали живелите
и след три века също ще го казват.
„Обичам те“ — от толкоз много казване
е вече само дума,
една и съща дума.
— И слънцето изгрява все от изток,
и все в един и същи път върви,
и все едно и също е,
но винаги е ново,
но винаги е хубаво,
но винаги е истинско.
Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Посвещение
Моя кротка жена, лекокръста,
непокорна жена, тежкокоса.
Моя ясна, най-истинска радост.
Тъмна мъка, до днес немъкувана.
Моя пълна със слънце победа.
Ослепяло от мрак поражение.
Мое цвете, у мен разцъфтяло.
Люта кама в сърцето ми впита.
Мое бистро, безоблачно Всякъде.
Цяло в облаци Всичко и Всякога.
Моя кротка жена, светлоока,
непокорна жена, тъмновежда.
Раздяла
Как се случи това, не разбрахме.
Аз без тебе не мога да виждам
на небето безкрайното синьо.
Ти без мене не можеш да сещаш
на водата прохладния вкус.
Аз загубих очите си.
Ти загуби сърцето си.
Цял съм твой,
но на себе си вече не съм.
Ти си моя, но тебе те няма.
Как се случи това не разбрахме.
Щом отново намеря очите си,
ще се върна при теб.
Щом намериш сърцето си,
завърни се при мен.
И тогава ще бъдеш
като себе си, моя.
и тогава ще бъда
цял на себе си, твой.
Ода за любовта
Ти дойде ненадейно, Любов,
без да питаш ни мене, ни нея.
Ти дойде ненадейно и хвърли
във душите ни радост.
Аз затърсих дланта ѝ.
Тя затърси дланта ми.
Но просъскаха правди умрели
и живи в смъртта си:
„Назад!“
Радостта потъмня покрусена.
Но всесилната, вечната, ти,
без да питаш ни мене, ни нея,
по реките на нашите вени
нежадувана жажда разля.
Аз затърсих устата ѝ.
Тя затърси устата ми.
Но просъскаха истини мъртви
и живи в смъртта си:
„Назад!“
Закипялата жажда замръзна.
Но всевластната, вечната, ти,
без да питаш ни мене, ни нея,
удвои радостта.
Утрои ненаситната жажда,
ослепи ни със блясъци,
оглуши ни с хармонии
и се пукнаха нашите устни,
и покапаха капчици кръв.
Ти дойде ненадейно, Любов.
Ти дойде, за да бъдеш, Любов.
И бъди! И бъди! И бъди!
Най-права е твоята правда.
най-истинска — твоята истина.
Наздравица
Кога и как се срещнахме със тебе?
Благословена среща!
Не можехме да имаме без нея,
две влюбени слънца в гърдите си,
за да ни светят в светове,
в които никой не е бил
и няма никога да бъде,
защото всяка обич е различна,
веднъж завинаги била.
Благословена среща!
А можеше да се не срещнем ние.
А можеше да се разминем,
тъй както облак с облака,
тъй както лято с есента.
А с колко ли сърца сме се разминали?
И ти!
И аз!
О, неродени красоти!
Тъгуваш ли за тях?
Налей от моята и твоята печал,
Да пием за несбъднатите срещи!
Да пием за невидените далнини,
за върховете неизкачени!
Да пием за звучащите вселени,
които никога не са били
и няма и да бъдат,
защото всяка обич е различна,
веднъж завинаги била!
Песен за любовта
Обичай ме, обичай! Като вятър
ме гали нежността ти,
като презморски вятър.
Какво, че вятърът не гали само мен.
Един е той, а е навсякъде.
Защо да съдя вятъра затуй,
че той е вятър?
Обичам своя вятър!
Обичам го!
Обичай ме, обичай! Като буря
ме плиска щедростта ти,
като дъждовна буря.
Какво, че бурята не плиска само мен.
Една е тя, а е навсякъде.