Защо да мразя бурята за туй,
че тя е буря?
Обичам свойта буря! Обичам я!
Обичай ме, обичай! Като слънце
ме грее любовта ти,
като априлско слънце.
Какво, че слънцето не грее само мен.
едно е то, а е навсякъде.
Не, не проклинам слънцето за туй,
че то е слънце.
Обичам свойто слънце!
Обичам го!
Вечност
Не искай и не обещавай
да бъде вечна любовта!
Невечни сме и с нас навярно
невечна е и вечността.
Мигът е наш, върни се в него
и ще усетиш вечността
как вика в нас неутолена
и как е вечна любовта…
Проста песен
На вятъра кажете
кога,
къде
и как да духа
и няма той да бъде вятър.
На слънцето кажете
кога,
къде
и как да грее
и няма то да бъде
слънце.
На любовта кажете
кога,
къде
и как да люби
и няма тя да е
любов.
Балада за единака
Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!
Усещаш ли? В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра — не ме оставяй сам,
сред нощите ме мамят чужди стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан дъх
гори гърдите като прясна рана.
Не чуваш ли? От бездната на нощите
долитат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй сам,
не ме оставяй сам, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен спазъм,
изтръгват вой, сто века неумрял,
изтръгват зов, сто века неизказан.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета… И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.
Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!
Реквием
Ако върхът на моя вик те стрелне,
не ме кори —
на лятото ни пламналия огън
без твоя пламък вече не гори.
Ако плачът на мойта скръб те стигне,
не ме теши —
на лятото ни живата жарава
без твоя въглен вече не жежи.
Ако ледът на мойта смърт те парне,
не пий сълзи —
на лятото ни смръзналата пепел
без твоята искрица ме мразѝ.
Ако гласът ми през смъртта те викне
не питай: „Кой?“ —
на лятото ни от самата пепел
възкръснал съм по-друг и все пак твой.
Стихове за раздялата
Не ме вини!
Изтрий сълзите на обида
и на гняв!
Тъгата да остане само!
Тъгата по отминалата прелест,
която сътворихме ти и аз,
по-хубава от всички залези,
от всички заливи, където бяхме,
от нас по-хубава.
Не се вини!
Изтрий сълзите на протест
и огорчение!
Тъгата да остане само!
Тъгата, от която в нас се ражда
оная земна сила,
да можем да приемаме
дошлата неизбежност.
А миналата прелест
да почетем с поклон.
Не е ли по-човешко с красотата
да се разделяме красиво.
Пенелопа
Не знаете как скъпо заплатих
За славата да бъда Пенелопа.
… Преди на бой да иде Одисей,
когато бяхме заедно в Елада,
обикнах друг.
Но Одисей бе моята любов
и нему дала дума бях за вярност.
Тогаз дойде при мене Афродита,
огря с очи очите ми и каза:
„Чуй, изневярата е изневяра
не с тялото, а с мисълта —
иди, иди при своята любов!“
Но тялото ми беше на един,
а мисълта, какво е мисълта? —
Не позволих на другия дори
с дихание да ме докосне.
Така измамих Одисей.
Когато хитроумният безумец
остави ме и тръгна на война,
безцелна колкото и хитростта му,
напъпи в мене жива пъпка —
обикнах втори път.
Но погледи полазиха отвсякъде.
Езици — изгладнели хрътки —
предвкусваха кога ще заговорят.
Отново ме намери Афродита
и зазвуча скръбта ѝ:
„Небесна е, небесна любовта,
не я мери със земни мерки!“
Но можеха ли земните да мерят
небесното с небесни сетива?
Уплаших се от хората и смазах
телцето на напъпилата пъпка.
Покапа чиста кръв.
Така се подиграх със любовта.
Когато златошлемите ахейци
в Елада се завърнаха със плячка,
престъпна колкото и храбростта им,
и Одисей не беше между тях,
незнаен мъж опожари очите ми —
обикнах трети път.
Но блазнеше ме вече суетата
да бъда образа на верността.
За трети път вести се Афродита,
помилва ме, а думите ѝ бяха
камбани на тревогата:
„Човешката душа живее с обич —
храни я, ще умре!“
Но можех ли да се лиша тъй лесно