от нищото да ме наричат всички —
божествената, вярна Пенелопа?
Не можех и отхранвах с празна слава
все гладната човешка суета.
Така убих душата си.
Не, никога не ще сте верни другиму,
на себе си не бъдете ли верни!
Това ви казва Пенелопа.
Дон Жуан
Ти беше истинният, Дон Жуан,
сред хиляди неистинни.
И те не ти простиха за това.
Превърнаха те от човек в плашило,
за да се плашат помежду си,
да се гордеят, че не са такива,
и тайничко да ти завиждат.
И ти остана вик без ехо,
обилен изгрев над пустиня.
И ти остана сам.
Тежеше ли човешката ти истинност,
платена с единачество?
Мълчиш.
Отвесно през челото ти вдълбава,
тревожния си път една печал.
Самотнико безсмъртен, Дон Жуан,
как искам да навляза в неизбродното
на твоята вселена неизследвана
и да открия извора на тайната,
да можеш като себе си да бъдеш.
Да можеш с непресъхващо сърце
свободно да раздаваш красота,
свободно да я вземаш и твориш.
Отде и как да вляза в твоя свят?
Кажи ми, Дон Жуан!
Мълчиш.
Една усмивка само на устата ти
като наченало разсъмване
роди се и умря.
Но тя ми отговори вместо тебе:
„Най-тежки са оковите, в които
сами се оковаваме!
Разокови се по-напред!“
Балада за любовта
Хиляда дълги вечности,
изгаря ви стремеж
за миг да се прелеете
в едно и неделимо.
Красавица Небе!
Мъжествен Океан!
Хиляда дълги вечности,
един във друг поемате
безкрайното си синьо.
Но празната далечност
все зее непрекрачена
и строга между вас.
Хиляда дълги вечности,
от вашите въздишки
се раждат урагани
и пълнят с мъка бездната,
разделящо студена
от веки, та до днес.
Хиляда дълги вечности,
устата ви се търсят
по всички хоризонти —
неумолими граници,
вковали всеки устрем
в граничната бразда.
Хиляда дълги вечности!
Прекланя се душата ми
пред вашия стремеж,
до ужас невъзможен…
Красавице Небе!
Мъжествен Океан!
Предопределеност
Макар очите ми очите ти да дирят —
ще се разминем ние,
тъй както разминава се устата
с неказаната дума,
тъй както разминава се дланта
с несбъднатата ласка,
тъй както разминава се сълзата
с очите незаплакали.
Макар ръката ми ръката ти да вика —
ще се разминем ние!
И ще остане само тая нощ
и бялата тъга по нея,
и тоя стих!
Омайниче
… И станаха изричаните думи
не думи,
а заклинания!
И станаха пътуваните пътища
не пътища,
а откровения!
И стана разгорялата се есен
не есен,
а есента на всички есени!…
О, Господи, бих искал да те има,
за да ни кажеш, че наистина
от всички светли чудеса
най-светлото
е чудото — любов!
Височини
Кралице на покълналите тичинки,
на младото небе,
на викащите ручеи, кралице!
Погледна ли в доброто огледало
на пролетния вир?
И там видя ли златната корона,
заплетена в сърцето на косите ти
от влюбените пръсти
на твоя крал?
И спомни ли си, че това се случи
високо на върха,
където тихо диша вечността
и страшния ѝ дъх
опива и превръща всички смъртни
във равни и връстници?
Кралице на покълналите тичинки,
на злачната земя,
на викащите погледи, кралице!
Вълшебство
На заника червената черта
зад пролетните хълмове изтлява
и среща ни часът на нежността
и сяда с нас в здрачената морава.
И ме намира малката ти длан,
препълнена със трепет и вълшебство,
и аз от теб по-мъдър и голям
се връщам към отминалото детство.
И ме обгръща ненадеен смут —
как малък съм, а ти така голяма…
О, приюти ме в топлия си скут
и още ме гали, и още, мамо!
Обич моя
Роди ме ти!
От женската си слабост ме роди,
да бъда твой и силен.
Но аз обърках сила със насилие
и вдигнах над главата ти камшик
и го размахвам хиляди години.
Обич моя!
Роди ме ти!
От вечния копнеж да бъдеш любена,
роди ме.
Но аз те похитих
и се нарекох твой владетел.
Обич моя!
Роди ме ти!
От жаждата да любиш ме роди.
Но аз не вярвах в любовта ти.
И в нейното нестихващо огнище
раздухвах страх,
убиващия страх от мене.
Обич моя!
Прости!
Навярно вече влизам в пълнолетие,
защото ме спохожда мисълта
за моята, голямата вина,
вековната вина пред тебе.
Обич моя!
Почакай ме! Тъй дълго си ме чакала.
Кълна се в силата на слабостта ти,