в копнежа ти да бъдеш любена,
във жаждата да любиш се кълна,
отнетото до капка ще ти върна!
И някога от мъката и болката
роден и сам родил те,
аз може би ще те заслужа.
Обич моя!
Миг
Постой така! В очите ти живеят
открехнатите бездни на нощта.
В очите ти съзвездията греят
и сливат се мигът и вечността.
Постой така, задъхана и топла!
Светът е в нас като заченат плод.
И радостта несещана е вопъл,
животът — сладка смърт, смъртта — живот.
Постой така, отдадена и властна!
Светът е в нас — дълбок, неписан стих.
о, толкова е странно и прекрасно,
че в бога господа повярвал бих!
Но няма бог — незнайна безконечност
потапя всичко в безконечен мрак.
И тоя миг, бездънен като вечност,
и вечност да е, ще отмине пак.
И ние с тебе също ще отминем.
Като далечни утринни мъгли
ще се стопим под небесата сини
и все едно, че тук не сме били.
И все едно, не съм те аз прегръщал,
и тая нощ под звездния покров
не сме достигали безсмъртие могъщо
в безкрая на човешката любов.
Постой така! Постой, за да запомня
как в тоя миг във нас е цял светът,
как радостта несещана е вопъл,
смъртта — живот, животът — сладка смърт,
как в тоя миг в очите ти живеят
открехнатите бездни на нощта,
как в бездните съзвездията греят
и сливат се мигът и вечността.
Верую
Защо стоиш разкаяна пред мен
и мълком чакаш моята присъда?
Не съм отритнат, нито унизен,
не съм и няма никога да бъда.
Дори да те обичам още век,
душата ми обидата ще пъди,
защото знам, че съм роден човек,
защото знам, за обич се не съди.
Иди при него с радостно лице!
Не те виня, макар да те загубвам.
Безгрешно е човешкото сърце,
щом от сърце и люби, и разлюбва.
Разсъмване
Виж, денят и нощта се прегръщат
като нашите същности.
Как безмълвен е ранният връх.
Досегни ме несетно, без дъх!
И нека нощта във деня да здрачи!
И нека мълчим!
Да говори родената хубост —
тя самата разсъмване.
Как безмълвен е ранният връх.
Досегни ме по-леко от лъх!
И нека денят във нощта да здрачи!
И нека мълчим!
Неповторимост
Нищо днешно не ще се повтори!
Остави да пътува дланта:
по челото ти — сън засънуван,
по косата ти — кацнала птица
в тишината на лятно предутрие,
само миг преди полет,
по лицето ти — пряспа добра
под приоблачен връх оцеляла…
Нищо днешно не ще се повтори!
Остави да пътува дланта!
Да запомни!
Като въздишка
Като въздишка беше всичко —
така жестоко кратко,
така безмерно щедро…
В жестоката му краткост
погинаха безкрайности,
преди да са разтворили
безкрая си пред нас.
В безмерната му щедрост
умря огромно слънце,
преди да е изгряло
на нашето небе.
Като въздишка беше всичко,
като въздишка беше…
Солвейг
Къде си ти, къде, Солвейг?
Звучи безсмъртната ти песен,
а в звуците ѝ твоите очи
дори под клепките ти нощем
не искат да угасват.
Но аз защо да днес не ги видях?
Очи ли нямам за очите ти?
Очи ли нямам?
В потоците на тъжното анданте
протягат се ръцете ти —
очакващи и влюбени.
Ти падаш, премаляла от умора,
те никога не падат.
Но аз защо до днес не ги досегнах?
Ръце ли нямам за ръцете ти?
Ръце ми нямам?
Над върхове от всепобедни трели
изгряло е сърцето ти,
за да залезе заедно със тебе,
със твоята единствена любов.
Но аз защо до днес не го усетих?
Сърце ли нямам за сърцето ти?
Сърце ли нямам?
Звучи безсмъртната ти песен
като небето вечна,
като земята истинска.
Но ти,
къде си ти, къде, Солвейг?
Стриптийз
Да съблечем от себе си ненужното
и да застанем светло голи
като две истини
пред бялата врата на Любовта!
Да съблечем от себе си Срама!
Не трябва да напомняме със него
ни миг дори за клеветата,
че Тя е грях!
О, тъмна, стародавна клевета
на грешници, прехвърлили греха си
върху безгрешното лице
на най-безгрешната.
Да съблечем от себе си Срама!
Да съблечем от нас Себичността!
Че тя ще отчужди душите ни
и ние нищо не разбрали,
ще се самообичаме да смърт
и смърт един за друг ще носим.
Така ще припознаем Вездесъщата,
защото Тя не е себичност,
а щедро всеотдаване.
Да съблечем от нас Себичността!
Да съблечем джуджето Честолюбие!
То смята се за великан,
пък Нея — украшение,