с което може да окичва
ревера си параден.
Така ще се погаврим със Небесната,
защото Тя не е бижу,
а слънце на душите.
Да съблечем джуджето Честолюбие!
Да съблечем отравящата Ревност!
На порива в самите корени
ще влива тя
от своята отрова.
И капка подир капка,
и глътка подир глътка
със змийско постоянство ще отравя
и нас, и Нея.
Да съблечем отравящата Ревност!
Да съблечем от нас Двуборството!
Ще ни подхрани то със властолюбие
и ние ден и нощ
като безпаметни ще се боричкаме,
за да се знае „кой-кого“.
Това ще бъде смърт за Най-прекрасната,
защото тя не е двуборство,
а свято двуезвучие.
Да съблечем от нас Двуборството!
Да съблечем от себе си Лъжата,
нищожното Притворство,
зеленото влечуго Подозрение,
безмозъчната Похот,
Лукавството, пресметнатата Корист,
Премислените Думи — корита,
готови да затворят в бреговете си
най-волната стихия, пред която
прекланят се и боговете…
Да съблечем от себе си ненужното
и да застанем светло голи
като две истини
пред бялата врата на Любовта!
Легенда за скалата
Не, не мисли, че само ти се струва!
Наистина със тебе сме се виждали,
преди за пръв път да се видим.
Наистина, но беше то отдавна,
преди да бъда аз, което съм,
преди да бъдеш ти, което си.
… Тогава бях всевластен, щедър цар
на хиляди земи и племена,
на хиляди богатства, сред които
най-скъпото богатство беше ти,
ти — моята възлюбена царица.
Обичах те с оная обич страшна,
която пали камък и вода
и за която вечни песни пеят
и хора, и звезди, и богове.
А ти, царицата на своя цар,
от любовта красива и крилата,
танцуваше в широките палати,
лудуваше в зелените градини
и със усмивка щедра на устата
раздаваше на тъжния веселие,
на злобния спокойна доброта,
на тъмния самотник ведрина.
Но как, не знам, и за какво, не знам —
душата ми промълни подозрение.
В очите ти, като небе невинни,
остреца на коварството видях.
Във думите ти, като ручей ясни,
езика на измамата дочух.
Във ласките ти, като слънце топли,
студът на лицемерието сетих.
И ревността — отровен скорпион,
изля във мен отровата си черна.
Челото ми проряза бръчка зла.
Да се спася от тъмната си мъка,
посичах хора, нищо ненаправили,
потеглях на войни кръвопролитни.
Но мъката остана непосечена
ни от топора тежък на джелата,
ни в боя лют, от острия ми меч.
И ето, от страдание безпаметен,
във грозен час най-грозното помислих.
Ако не чувам твоя смях в градините,
ако не сещам твоя дъх до мен,
ако на тоя хубав свят те няма,
то с теб и мъката ще си отиде.
Безумен бях — реших да те удавя.
И точно тук, сега където сме,
на тоя бряг, наведен над морето,
доведох те в незнаен час и рекох:
„Царице, твоят цар е роб на мъката.
Лицето си към другите обръщаш ти,
сърцето си на другите раздаваш
и не остана даже и трошица
за просяка пред твоята врата.
Царице, твоят цар е роб на мъката
и свободата ще си върне той,
когато ти в това море умреш.“
Безумен бях наистина, а ти
погледна ме достойна като правда,
и примирена като стрък, отвърна:
„ Царю, щом трябва, тука ще умра,
но с мене любовта си ще удавиш,
защото аз на другите раздавам
по капчица от бликналия извор
на моята любов към теб, царю.
Повярвай ми! Повярвай ми!“
И както корен във пръстта се впива,
устата ти се впиха във целувка.
И както нощ моретата обвива,
ръцете ти обвиха ме в прегръдка.
Прегръдка луда, не можах от нея
да се откопча ни с ръце, ни с ум.
Тогава ме обхвана бяс безсилен
и викнах с глас пресипнал и не свой:
„Не вярвам, не, не вярвам ти, царице! —
Скала ще стана над това море
и чак когато нея ти успееш
да изгориш със твоите целувки,
и чак когато ти успееш
да разтопиш със твоите прегръдки,
тогаз ще ти повярвам!“
И в тоя миг аз станах на скала,
ти виждаш я, издига се над нас —
по чуките ѝ мъкнат се мъгли,
край дупките ѝ гущери прибягват.
Не, не мисли, че само ти се струва!
Наистина със тебе сме се виждали,
преди за пръв път да се видим.
Наистина, но беше то отдавна.
Погина безпределното ми царство.
Погинаха несметните богатства.
Остана само страшната скала
и три пъти по-страшната легенда.
И днеска още тук, по тез места,
прежуря ли горещо лятно слънце
и твърдата скала от жега пука,
и ронят се от нея песъчинки,
приведените селяни по нивите