избърсват с длан възпламнали лица,
поглеждат към брега и тихо казват:
„Царицата целува пак скалата!“
Надвиснат ли над гребена ѝ облаци
и бясна буря в обръч я обвие,
и кърти тежки канари от нея,
обгърнат ли вълни снагата ѝ
и канарите в себе си поглъщат,
сред побеснялото море рибари
гребат с последни сили към брега
и викат през гърмежите на бурята:
„Царицата прегръща пак скалата!“
Изминаха години, векове.
И ден из ден скалата все изгаря
и все така стои неизгорена…
И ден из ден скалата се топи
и все така стои неразтопена.
Не, не мисли, че само ти се струва!
Наистина със тебе сме се виждали,
преди за пръв път да се видим.
И ще се видим пак, подир смъртта ни.
И пак ще дойдем при това море.
И може би тогава под небето
не ще я има страшната скала,
ни три пъти по-страшната легенда.
Писмо
Защо, защо говориш за раздяла?
За туй ли, че пространство ни дели? —
Сърцата ни, от обич наболели,
са близо, както никога, нали?
Сърцата ни, от обич окрилени,
се дирят през пространства и мъгли.
А колко хора крачат разделени,
макар да са все заедно, нали?
Защо, защо говориш за раздяла?
За туй ли, че пространство ни дели?-
Разделят се в минути натежали
не хора, мила, а сърца, нали?
Болка
На Р.
От спомени — красиви мъртъвци,
до смърт душата е преляла.
Наистина ли всяка среща днес
е утрешна раздяла?
Не искам да си спомен, па макар
сред спомените най-възвишен.
Бъди ми слънце, въздух и вода
докрай, додето дишам!
О, искам с непресъхващо сърце
да те посрещам и изпращам.
Бъди ми само настояще ти!
Бъди ми настояще!
Навеи
В слънчеви паркове вятър понесе
жълти листа в кръговрат.
Моя Тополчице, есен е, есен е,
есен е в родния град.
Моя Тополчице хубава, де си? —
вика последният цвят.
Викат тревите попарени. Де си ми,
есен е в родния град.
Викат през плач недопетите песни.
Вика големият свят.
Моя Тополчице, есен е, есен е,
есен е в родния град.
Балада за нашата сватба, Мария
Вън нощната буря бучи както някога
и вика все живия спомен
за нашата сватба, Мария,
за нашата сватба…
… Поведе ни мракът и тръгнахме ние.
Посрещна ни едрият дъб — ведър кум.
Преплете ръцете ни.
Отвърза горещия вятър, а той
в безмълвно предбурие
тревите разстла и направи легло
за нашата сватба, Мария,
за нашата сватба.
Стояхме един срещу друг онемели.
Но вятърът бризна, във вихър ни вклещи
и мигом един на към друг
ни дръпна незнайното.
Телата ни вдишаха зной.
Започваше нашата сватба, Мария,
Започваше нашата сватба.
А едрият дъб, а могъщият кум
разклати из корени ствол, забуча:
Празнувайте, облаци, мълнии, вихри!
Празнувай, небе!
Празнувай, земя!
Дървета огънаха клони и дънери
и люшнаха лудо хоро.
Светкавици с бързи ръце
Задърпаха триста небесни камбани.
Камбани, гърмяха камбани,
на нашата сватба, Мария,
на нашата сватба.
О, миг, преизпълнен със щедрост предвечна!
В сияния виждах лицето ти,
Обляно от дъжд и сълзи.
Блестяха, горяха косите ти
и мокри, миришеха силно
На лято, на билки, на тебе.
Вън нощната буря бучи както някога
и вика все живия спомен
за нашата сватба, Мария,
за нашата сватба, Мария.
Сатир
Отнеха красотата ми! —
И ето, вместо нея
ми дадоха да нося
копита и рога.
Но стана тя жена!
И аз я търся, жаден,
къде е тя, къде?
От взиране очите ми
превръщат се в главни.
И виждам подлудял
зовящите ѝ форми
в зелените извивки
на младите листа,
във сферата на капките,
в променливите облаци.
С треперещи ръце
листата изпокъсвам.
С попукана уста
изпивам всички капки.
От вслушване ушите ми
превръщат се на струни.
И чувам в тишината
уханното ѝ дишане.
В отлитащото пърхане
на птичите крила
вървежа ѝ долавям.
И хуквам подир птиците,
и тичам до премала,
и падам на пръстта.
От искане снагата ми
превръща се на пламък.
И скачам във вълните.
Но изведнъж усещам —
със шушнещата пяна
досяга се до мен
прохладната ѝ кожа.
Прегръщам бясно пяната…
Отнета моя хубост,
Къде си ти, къде?
Да се прелея в тебе!
Да тържествува моята
красива грозота!
Изповед
Ще се раздам докрай!
Това, което имам,
не мога да спестя.
Да, днешното е днес,