— Моят също — рече Карколф и мина през завесата така, че дневната светлина вече сияеше през косите ѝ. — Твърде много време мина, Шеведая.
Стаята започна да изглежда много по-добре, когато в нея се появи Карколф. На никой пазар в Уестпорт нямаше да се намери по-хубаво украшение от нея. Дрехите ѝ не бяха впити, но прилепваха на правилните места, а и тя умееше така да полюшва бедра. Господи, тези бедра. Движеха се така, сякаш не бяха прикрепени към гръбнака, както при всички останали. Шев бе чувала, че някога Карколф е била танцьорка. Несъмнено денят, в който се бе отказала, беше истинска загуба за танците и голяма придобивка за мошеничеството.
— Да попушиш ли дойде? — попита Шев.
Карколф се усмихна.
— Предпочитам да ми е ясна главата. Как иначе ще се наслаждавам на живота?
— Предполагам, че зависи от това, дали животът ти е приятен, или не.
— Моят е — каза тя, докато се разхождаше важно из пушалнята, сякаш беше нейна, а Шев беше просто ценен гост. — Какво мислиш за Талинс?
— Никога не съм го харесвала — промърмори Шев.
— Намерих си работа там.
— Винаги съм го обожавала.
— Трябва ми партньор. — Рафтът с молитвените камбанки изобщо не беше нисък. И въпреки това Карколф се наведе, за да ги огледа добре. Като че ли съвсем невинно. Но Шев се съмняваше, че Карколф е направила през живота си дори едно невинно нещо. Особено да се наведе. — Трябва ми някой, на когото да вярвам. Някой, който да ми наглежда задника.
Гласът на Шев прозвуча дрезгаво:
— Ако това искаш, дошла си при правилното момиче, обаче… — И тя отмести поглед, защото разумът ѝ започна да чука като нечакан посетител. — Не си дошла само заради това, нали? Мисля, че няма да попречи, ако партньорът ти може да се справя с ключалки и джобове.
Карколф се ухили, сякаш идеята току-що ѝ беше хрумнала.
— Няма да попречи. Няма да е зле и да знае да си затваря устата. — Тя се понесе към Шев и я изгледа от горе надолу, тъй като беше поне с няколко инча по-висока. Както и повечето хора. — Разбира се, с изключение на онези случаи, когато ми се прииска устата ѝ да бъде отворена…
— Не съм идиотка.
— Ако беше, нямаше да си ми от полза.
— Ако тръгна с теб, най-вероятно ще се озова изоставена в някоя алея само с дрехите на гърба си.
Карколф се наведе още по-близо, за да ѝ прошепне нещо, и главата на Шев се изпълни с аромата ѝ, който беше далеч по-привлекателен от гнилия лук или потната червенокоска.
— Мисля си за теб, лежаща в постелята. Съвсем без дрехи.
Шев изскърца като ръждясала панта. Но се насили да не сграбчи Карколф, както давещо се момиче сграбчва някакъв красив, красив дънер. Твърде дълго беше мислила с онова между краката си. Време беше да се замисли и с онова между ушите.
— Повече не се занимавам с такива работи. Трябва да се грижа за това място. И за Северард, предполагам…
— Все така се опитваш да направиш света по-добър, а?
— Не целия. Само онази част, която е наблизо.
— Шеведая, не трябва да превръщаш всеки заблуден в свой проблем.
— Не всеки заблуден. Само този. — Тя си спомни за огромната жена в постелята. — Само двама…
— Знаеш, че е влюбен в теб.
— Аз само му помогнах.
— Затова е влюбен в теб. Никой друг не му е помагал. — Карколф протегна ръка, нежно отмахна кичур коса от лицето на Шев и въздъхна. — Но това момче не чука на правилната врата, бедничкото.
Шев я улови за китката и отмести ръката ѝ настрани. Това, че си дребен, не означава, че трябва да позволяваш на хората да се отнасят с неуважение към теб.
— Не е единственият. — Тя погледна Карколф в очите и продължи със спокоен, равен глас. — Харесва ми представлението ти. Бог ми е свидетел, че ми харесва, но най-добре престани. Ако ме искаш заради самата мен, вратата ми винаги ще е широко разтворена за теб, последвана от краката ми. Ако ме искаш, за да ме изцедиш като лимон и да захвърлиш празната ми обвивка край Талинс, е, без да се обиждаш, но ще откажа.
Карколф погледна намръщено към пода. Не беше толкова красива, колкото докато се усмихваше, но беше много по-искрена.
— Не съм сигурна, че без представлението ще ме харесаш.
— Защо просто не опитаме?
— Твърде много имам за губене — промърмори Карколф и освободи ръката си. Когато вдигна поглед, представлението продължи. — Какво пък. Ако размислиш… ще бъде твърде късно.
Хвърли ѝ през рамо една усмивка, смъртоносна като острие, и излезе. Господи, каква походка имаше. Носеше се като сироп в топъл ден. Как я постигаше? Дали я тренираше пред огледалото? Най-вероятно по няколко часа всеки ден.
Вратата се затвори, магията се развали и Шев отново въздъхна уморено.
— Карколф ли беше това? — попита Северард.