— Хвърли ни пакета и забравяме за всичко. Веднага ни го хвърли!
Киам се оттласна с крака назад, решетката заскърца и се огъна.
— Мъртва си, малка кучко! Ще те намерим, не се притеснявай!
Тя запълзя в прахта и плесените и се провря през пукнатината между рушащите се стени.
— Ще те намерим!
Може би щяха да се появят, но един крадец не биваше да губи време в притеснения за утрешния ден. И днешният беше достатъчно гаден. Тя бързо съблече палтото си, обърна го с избелелия му зеленикав хастар навън, пъхна шапката си в джоба и разпиля дългата си коса. След това се вмъкна в уличката покрай Пети канал и закрачи бързо с наведена глава.
Наблизо премина увеселителна лодка, откъдето се чуваха гласове, смях, звън на стъкло. Хората на борда се движеха лениво, като призраци в мъглата, и Киам си мислеше какво ли са направили, за да заслужат такъв живот, и какво е направила тя, за да заслужи своя, но на този въпрос нямаше прост отговор. Когато розовите огньове на лодката се скриха в мрака, тя чу музиката от цигулката на Хоув. Постоя за миг в сенките, като слушаше и си мислеше колко красиво звучи. После погледна надолу по пакета. Не изглеждаше особено впечатляващо, че да си заслужава всичките неприятности. Дори не тежеше кой знае колко. Но не зависеше от нея за какво Старата Грийн определя награди. Киам си избърса носа и тръгна покрай стената към музиката, която се чуваше все по-силно. Накрая видя гърба на Хоув и движещия се лък, промъкна се зад него и пусна пакета в широкия му джоб.
Хоув не усети падането на предмета в джоба му, но почувства трите леки потупвания по гърба, усети и тежестта на палтото си, когато се размърда. Не видя кой го беше направил, но и не погледна. Просто продължи да свири същия онзи марш на Съюза, с който откриваше всяко представление на сцената в Адуа. Е, или под сцената, докато загряваше тълпата за появата на Лестек. Преди да почине жена му и всичко да отиде по дяволите. Жизнерадостният ритъм му напомняше за отминалите времена и той почувства как в очите му набъбват сълзи, затова премина в меланхоличен менует, който подхождаше повече на настроението му, не че тукашните хорица можеха да усетят разликата. Сипани обичаше да се представя като културно място, но повечето хора бяха пияници, измамници и прости главорези или най-различни комбинации от трите. Как се беше стигнало дотук, а? Обичайният рефрен. Той се мотаеше по улицата, без да бърза, сякаш не мислеше за нищо друго, освен за монетите, които щеше да получи за музиката си, и нотите се изливаха в мрака. Когато мина покрай сергията с пирожки, ароматът на евтиното месо накара стомаха му да закурка и той спря да свири, за да предложи шапката си на тълпата. Желаещи не се намериха, в което нямаше нищо чудно. Затова той се отправи по пътя към Верскети, като танцуваше около масите на улицата и свиреше осприйски валс, усмихваше се на клиентите, които седяха там с лули или бутилки и въртяха между облечените си в ръкавици пръсти тънките дръжки на чашите, а от очите им зад тесните процепи на маските струеше презрение. Джерви седеше близо до стената, както винаги. На стола срещу него седеше жена със събрана високо на главата коса.
— Малко музичка, скъпа? — рече хрипливо Хоув, като се наклони над нея така, че палтото му увисна над коленете на Джерви.
Джерви измъкна нещо от джоба на Хоув, смръщи нос от мириса на стара пот и каза:
— Що не се разкараш от тук?
Хоув, слава на Съдбата, продължи нататък заедно с ужасната си музика.
— Какво става там?
Ризелд повдигна за миг маската си и показа мекото си, закръглено лице, добре напудрено и с модното изражение на светска скука.
На улицата като че ли наистина се твореше някаква суматоха. Трясъци, удари, викове на северняшки.
— Проклети северняци — промърмори той. — Винаги създават неприятности, наистина трябва да бъдат държани на каишки, като кучета. — Джерви свали шапката си и я хвърли на масата. Обичайният сигнал. След това се облегна назад и отпусна надолу ръката, в която държеше пакета. Неприятен бизнес, но трябва да се работи. — Не е нещо, заради което да се притесняваш, скъпа.
Тя се усмихна по онзи невесел, незаинтересован начин, който незнайно защо му се струваше неустоим.
— Да си лягаме ли? — попита той и хвърли на масата две монети за виното.
Тя въздъхна.
— Щом трябва.
И Джерви почувства как пакетът се изпарява.
Сифкис изпълзя изпод масите и закрачи важно, потраквайки с пръчка по стълбовете на оградата, а пакетът свободно се поклащаше в ръката му. Старата Грийн беше казала да не бие на очи, но това вече не му допадаше. Трябваше да работи над своя стил, а и вече беше навършил тринайсет, нали? Съвсем скоро щеше да се заеме с по-важни неща. Може би да работи за Курикан? Всеки можеше да каже, че той е специален — беше си откраднал една висока шапка, заради която в града изглеждаше като същински джентълмен, — а заради онези, които бяха толкова тъпи, че да се съмняват в това, каквито, за съжаление, бяха някои хора, той я носеше леко накривена настрани. Дяволски стилно.