— Ха — рече жената, леко сбърчила от разочарование рижите си вежди. — Да знаеш, че ако побегнеш, ще те хвана след… — Тя присви очи, изду устни и огледа преценяващо Фалоу от главата до петите. Така както сигурно той оглеждаше децата. Установи, че не му харесва да го гледат така. — След около четири крачки.
Той хукна.
Тя го хвана след три и Фалоу изведнъж се озова по лице на земята, с уста, пълна с мръсни камъни, а ръката му беше извита зад гърба.
— Представа си нямаш с кого си имаш работа, тъпа кучко!
Фалоу се опита да се измъкне, но хватката ѝ беше желязна. Ръката му беше извита още повече и той изкрещя от болка.
— Истина е, че не съм велик мислител. — В гласа ѝ не се долавяше ни най-малко напрежение. — Харесва ми да правя нещата просто и нямам време за философстване. Ще ми кажеш ли къде е пакетът, или ще трябва да те бия, докато не изпадне?
— Работя за Курикан! — изпъшка той.
— Отскоро съм в града. Имената не вършат работа при мен.
— Ще те намерим!
Тя се засмя.
— Разбира се. Аз не се крия. Аз съм Джавра, Първа от Петнайсетте. Джавра, рицар на Храма на Златния орден. Джавра, Разбивачката на окови, Разбивачката на клетви, Разбивачката на лица. — И тя му нанесе заслепяващ удар по тила, който му разби носа в калдъръма, а устата му се напълни със соления вкус на кръв. — За да ме намерите, трябва само да попитате за Джавра. — Тя се надвеси над него и дъхът ѝ погъделичка ухото му. — Проблемите ви ще започнат, след като ме намерите. Сега, къде е пакетът?
Фалоу усети леко щипане в ръката си. В началото болката беше лека, после започна да се усилва, ръката му сякаш се нажежи до бяло и той започна да вие като куче.
— Ах, ах, ах, вътрешния джоб, вътрешния джоб!
— Много добре.
Той почувства ръцете ѝ, които шареха из дрехите му, но можеше само да лежи и да стене тихо, докато напрежението в нервите му постепенно утихна. Фалоу извъртя главата си, за да я погледне, и изкриви устни.
— Кълна се в шибаните ми предни зъби…
— Нима? — Пръстите ѝ напипаха тайния джоб и измъкнаха пакета. — Доста прибързваш.
Джавра изстреля показалец с палеца си и изби двата предни зъба на Фалоу. На тоя номер се беше научила от един старец в Сулджук и както много други неща в живота, цаката му беше в китката. Остави го на пътя да се опитва да ги изкашля.
— Следващия път като се срещнем, ще се наложи да ти покажа меча! — извика тя, докато се отдалечаваше, и пъхна пакета в колана си.
Богиньо, тия сипанийци бяха големи слабаци. Нима тук нямаше никой, който да ѝ предложи истинско изпитание?
Джавра тръсна голямата си ръка. Може би нокътят щеше да почернее и да падне, но после щеше пак да порасне. За разлика от зъбите на Фалоу. Това нямаше да е първият ѝ изгубен нокът. Включително през онези незабравими времена, когато беше изгубила и много от ноктите на краката си под нежните грижи на пророк Калул. Онова вече си беше истинско изпитание. За миг почти изпита носталгия по разпитвачите си. И определено изпита носталгия по удоволствието, което бе изпитала по време на бягството си, когато натика лицето на вожда им в собствения му мангал. Как зацвърча само!
Но може би този Курикан щеше да се разяри достатъчно, че да изпрати за нея достойни убийци. Тогава вече щеше да го навести. Едва ли щяха да са битките на годината, но поне щеше да има нещо, с което да си запълва вечерите.
Но засега Джавра вървеше бързо и равномерно, изпънала рамене. Обичаше да ходи. При всяка крачка усещаше силата си. Всеки мускул беше абсолютно разслабен и в същото време готов да превърне за части от секундата следващата крачка в мощен скок, енергично преобръщане, смъртоносен удар. Без да се налага да се оглежда, тя чувстваше всеки един човек около нея, преценяваше дали представлява заплаха, предвиждаше нападението, представяше си своята реакция. Въздухът около нея оживя от пресметнатите възможности; околностите бяха проучени, всички разстояния бяха известни, всички полезни предмети отбелязани. Най-суровите изпитания бяха онези, чието приближаване не усещаш, така че Джавра беше винаги наточено оръжие, което никога не се прибираше в ножницата и беше отговор на всички въпроси.
Но нито едно острие не излетя стремително от тъмнината. Нито стрела, нито огнен пламък, нито отровна струя. Нито една група убийци не изскочи от сенките.
Жалко.
Само двама пияни северняци се биеха пред дома на Помбрин, единият крещеше нещо за някакъв плешив шеф. Тя не им обърна никакво внимание, бързо се изкачи по стъпалата, игнорира няколкото намръщени пазачи, които бяха по-зле дори от хората на Фалоу, премина по коридора в централната зала, облицована с фалшив мрамор, с евтини полилеи и абсолютно невъзбуждаща мозайка с изображението на пияна двойка, които се чукат изправени. Очевидно вечерната треска още не беше започнала. Проститутки от двата пола и една, за чийто пол Джавра все още не беше сигурна, скучаеха, насядали по префърцунените мебели.