Помбрин мъмреше една от тях заради това, че беше твърде облечена, но се сепна, когато я видя да влиза.
— Върна ли се вече? Какво се обърка?
Джавра се изсмя гръмогласно.
— Всичко. — Очите му се разшириха и тя се разсмя още по-гръмогласно. — За тях.
Улови го за китката и сложи в дланта му пакета.
Помбрин погледна към непретенциозната издутина от животинска кожа.
— Успяла си?
Жената отпусна тежката си ръка върху раменете му и стисна. Той ахна, костите му изхрущяха. Тя несъмнено притежаваше изумителен ръст, но въпреки това трудно можеше да повярва колко е силна.
— Не ме познаваш. Засега. Аз съм Джавра, Лъвицата от Хоскоп. — Тя го изгледа от главата до петите и той изпита неприятно и непознато усещане, сякаш беше непослушно дете, безпомощно в обятията на майка си. — Когато приемам предизвикателство, не се измъквам от него. Но ще се научиш.
— С нетърпение очаквам обучението ми. — Помбрин се измъкна изпод тежката ѝ ръка. — Нали не си го… отваряла?
— Каза ми да не го правя.
— Добре. Добре.
Той погледна надолу и устните му се разтеглиха в лека усмивка; все още не можеше да повярва, че всичко се беше оказало толкова просто.
— Заплатата ми, тогава.
— Разбира се.
Той посегна към кесията си.
Тя протегна едната си мазолеста ръка.
— Ще взема половината в плът.
— В плът?
— Нали това предлагаш тук?
Той повдигна вежди.
— Половината ще означава адски много плът.
— Ще се справя. Мисля да поостана известно време.
— Какви сме късметлии — промърмори той.
— Ще взема него.
— Отличен избор, аз…
— И него. И него. И нея. — Джавра потърка ръце. — Тя може да разгрее момчетата, не плащам за това сама да ги надървям.
— Разбира се.
— Аз съм жена от Тонд и имам завиден апетит.
— Започвам да разбирам.
— И в името на слънцето, някой да ми приготви вана. Вече воня на разгонена кучка, страх ме е да си представя как ще смърдя след това. Всички котараци в града ще ме преследват!
И тя отново избухна в гръмогласен смях.
Единият от мъжете преглътна. А когато Джавра ги подкара към най-близката стая, другият погледна към Помбрин с отчаяние.
— … ти, свали ми панталоните. Ти, свали превръзките от циците ми. Няма да повярваш колко плътно трябва да ги пристягам, за да мога да си свърша работата…
Вратата милостиво се затвори зад тях.
Помбрин хвана за рамото Скалакей, най-надеждния си слуга, и го придърпа към себе си.
— Върви по най-бързия начин в гуркулския храм на Трети канал. Онзи със зелените мраморни колони. Знаеш ли го?
— Да, господарю.
— Кажи на жреца, който напява при входа, че носиш съобщение за Ишри. Че господин Помбрин притежава предмета, за който беше питала. За Ишри, разбра ли?
— За Ишри. Господин Помбрин притежава предмета.
— Тичай тогава!
Скалакей побягна, а Помбрин се запъти също толкова забързано към кабинета си, стиснал пакета в потната си ръка. Затвори вратата и завъртя ключа. Петте ключалки се заключиха с обнадеждаващо металическо изщракване.
Едва след това Помбрин си позволи да въздъхне. Постави благоговейно пакета на писалището си. След като вече беше в ръцете му, той почувства необходимост да се наслади на триумфа си. Да му придаде нужната тежест. Отиде до шкафа с питиетата, отвори го и извади от почетното място дядовата му бутилка шизнадзе. Мъжът беше изкарал целия си живот в очакване на момента, който да си заслужава отварянето на бутилката. Помбрин се усмихна, посегна към тирбушона и свали оловния печат от гърлото ѝ.
Колко време беше работил, за да се сдобие с този проклет пакет? Слуховете за това, че бизнесът му запада, започнаха да се разнасят точно когато беше по-успешен от всякога. Не спираше да се появява на пътя на Карколф, докато най-накрая не се сблъскаха случайно. Успя да се сдобие с доверието ѝ, глупавата куриерка смяташе, че той е просто безмозъчен черноработник. Крачка по крачка се приближаваше до онова място, откъдето можеше да протегне алчните си пръсти към заветния пакет, когато… зла съдба! Проклетата кучка Карколф се беше изплъзнала, като не остави на Помбрин нищо, освен разрушени надежди. Но сега… щастлива съдба! С помощта на грубата си сила тази отвратителна жена Джавра, незнайно как беше постигнала успех там, където неговата гениалност се беше провалила толкова несправедливо.
Всъщност имаше ли значение как го беше получил? Усмивката му стана още по-широка, докато въртеше тапата. Пакетът беше у него. Той отново погледна към наградата си.