Пук! Струята пенливо вино пропусна чашата и се разля върху кадирския му килим. Той гледаше със зяпнала уста. Пакетът висеше на кукичка във въздуха. Към кукичката беше привързана фина нишка. Тя изчезваше в дупка във високия стъклен покрив, където се виждаше просната фигура.
Помбрин се хвърли отчаяно напред, бутилката и чашата паднаха на пода и виното плисна, но пакетът се изплъзна между пръстите му и безпрепятствено се издигна нагоре извън обхвата му.
— Охрана! — изрева той, размахвайки юмрук. — Крадец!
Миг по-късно осъзна нещо и целият му гняв веднага се превърна в изпепеляващ ужас.
Ишри скоро щеше да бъде тук.
С тренирано движение на китката си Шев издърпа пакета нагоре и той се озова в облечената ѝ в ръкавица ръка.
— Каква съм рибарка — прошепна тя, пъхна го в джоба си и бързо запълзя по наклонения покрив, което не беше особено трудно заради лепкавите, покрити с катран наколенки.
Прекрачи билото на покрива и се спусна към комина, спусна въжето към улицата и само след миг вече се полюляваше върху него. Не мисли за земята, никога не мисли за земята. Хубаво е да се лежи на нея, но ти не искаш да се озовеш твърде рано там…
— Каква съм катерачка — прошепна тя, докато се спускаше покрай един голям прозорец, през който се виждаше пищно украсена, слабо осветена зала и…
Тя стисна здраво въжето и се спря, като продължаваше леко да се поклаща.
Всъщност имаше спешната задача да не попадне в ръцете на пазачите на Помбрин, но залата ѝ разкриваше такава гледка, която е трудно да се пропусне. Четирима, може би пет или дори шест голи атлетични тела образуваха нещо като човешка скулптура — пъшкаща плетеница от нежно движещи се крайници. Докато завърташе главата си, за да разгледа добре, основата на конструкцията, която Шев първоначално беше помислила за риж атлет, погледна право към нея.
— Шеведая?
Със сигурност не беше мъж, но определено беше много силна. Въпреки късо подстриганата коса не можеше да сбърка.
— Джавра? Какво правиш тук, по дяволите?
Тя огледа телата, сплетени около нея, и повдигна вежда.
— Не е ли очевидно?
Шев дойде на себе си от тропането на пазачите по улицата.
— Не си ме виждала!
И тя се плъзна надолу по въжето, конопът изсвистя под ръкавиците ѝ, после тупна тежко на земята и побягна точно преди група хора с оръжия в ръцете да изскочат с пълна скорост иззад ъгъла.
— Дръжте крадеца!
— Хванете го!
И изключително пронизителният, отчаян вой на Помбрин:
— Пакетът ми!
Шев дръпна вървичката на кръста си, усети как кесията се разтваря и по улицата се разпиляха бодливите бабини зъби. Разнесоха се писъците на двама пазачи, които паднаха на земята. На сутринта краката им щяха доста да са подути. Но след тях идваха и други.
— Отрежете му пътя!
— Застреляйте го!
Тя рязко сви наляво, миг по-късно чу звука от тетива на арбалет и изтракването на стрелата, която се удари в стената зад нея и излетя в нощта. Шев свали в движение ръкавиците си, едната от които пушеше от триенето, и ги хвърли през рамо. Маршрутът, разбира се, беше планиран предварително. Тя се втурна надясно и скочи върху една от масите пред „Верскети“; продължи да скача от маса на маса с големи крачки, навсякъде се разхвърчаха прибори, клиентите се разбягаха панически, опърпаният цигулар се хвърли да търси укритие.
— Каква съм бегачка — прошепна Шев и скочи от последната маса над охранителя, който протягаше ръце отляво, и веселбаря отдясно, хвана се за тънкото въже зад табелата с надпис „При Верскети“ и дръпна силно.
Докато се претъркулваше на земята, проблесна мълния, а при ставането ѝ се разнесе мощен гръм. Нощта се озари, фасадите на сградите отпред се оцветиха в бяло. Разнесоха се викове, писъци и множество взривове. Тя знаеше, че зад нея по цялата улица хвърчат пурпурни огньове и се леят потоци от златни искри. Представление, достойно за баронска сватба.
— Тоя Куодам определено разбира от фойерверки — прошепна Шев, като устоя на изкушението да се обърне и да погледа представлението.
Вместо това се плъзна в една тъмна уличка, подплаши някаква улична котка, направи няколко бързи крачки и се шмугна в тясната градинка, като се опитваше да успокои дишането си. Разтвори пакета, който беше скрила в клоните на изсъхналата върба, разгъна бялата роба и се намърда в нея, вдигна качулката и зачака в сенките с голяма оброчна свещ в ръка, докато се ослушваше в нощта.
— Мамка му — промърмори тя.
Когато утихна и последното ехо от огнената ѝ диверсия, тя чу в далечината приближаващите се викове на пазачите на Помбрин и тряскането на вратите, които се опитваха да отворят.