— И си намери.
— Не — прошепна той и се откъсна от ръцете ѝ. — Създадох си.
Това беше един от онези дни, в самото начало на лятото, когато, като находчив генерал, топлото слънце те изкарва навън, а после те изненадва с внезапен поток от насилие. Сламените покриви на къщите се откапваха след последния дъжд, а дворът на укреплението се беше превърнал в разкаляна киша, осеяна с проблясващи локви.
— Лош ден за атака — каза Гушата, който вървеше бдително след Бетод, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. — Добър ден за заемането на добра позиция.
— За заемането на добри позиции няма лоши дни — каза Бетод, докато шляпаше из двора и неуспешно се опитваше да открие твърда земя, на която да стъпи.
— Добрият водач трябва да заема добри позиции винаги когато има възможност. И да оставя по-неблагоразумните мъже да се хвърлят в атака.
— Така е — рече Бетод. — Според теб колко е добра моята позиция?
Гушата се почеса по брадата.
— Не мога да кажа, главатарю.
Една четвърт от армията на Бетод лагеруваше пред портите. Мъжете седяха скупчени около палатките си, готвеха и пиеха, играеха на зарове за трофеите от битката, която се беше провела предишния ден, мързелуваха на слънце. Когато минаваше покрай тях, те грабваха нащърбените си оръжия, удряха по бойните щитове и крещяха хвалебствия.
— Главатарят! Това е главатарят!
— Бетод!
— Още една победа!
Той се чудеше колко дълго ще продължат хвалебствените викове, ако продължат да воюват, но победите секнат? Струваше му се, че няма да е задълго. При тази мисъл поклати глава. В името на мъртвите, нима нямаше нито един успех, който да не приема като провал?
Палатката на Логън беше разпъната на известно разстояние от останалите. Трудно беше да се каже дали нарочно беше избрал да е по-далеч, или просто я беше издигнал където му беше харесало, а всички останали бяха предпочели да се държат настрани от него. Във всеки случай се намираше по-встрани. По нищо не си личеше, че принадлежи на най-страшния човек в Севера. Грамадно, безформено, зацапано нещо; мухлясалото платнище се подмяташе на вятъра.
Кучето седеше край угасналия огън близо до подмятащото се платнище и подрязваше пера за стрели. Седеше, както вярно куче седи пред прага на стопанина си. Бетод беше жалостив човек, каквото и да говореха всички, и сега му дожаля за него. Той също беше обвързан с Деветопръстия, но далеч не толкова, колкото този нещастен глупак.
— Къде са останалите отрепки? — попита Бетод.
— Три дървета ги заведе на разузнаване — отвърна Кучето.
— Тоест ги заведе там, където няма да се сблъскат с лицето на своя позор?
Кучето вдигна глава за миг, без да показва страх или възхищение.
— Може би, главатарю. Смятам, че всеки си носи позора.
— Чакай тук — изръмжа Бетод на Гушата, макар че, когато пристъпи към платнището на палатката, му се прииска мъжът да бъде до него.
— Точно сега не бих влязъл вътре — рече Кучето и се надигна.
— Не ти и трябва — сопна му се Бетод; нямаше никакво намерение да събира наново смелост, за да прецапва повторно целия този път. Той беше господарят и щеше да се държи като такъв. Отметна платнището и извика: — Деветопръсти!
Отне му известно време очите му да привикнат със задушния полумрак. Време, през което надуши острата миризма на немити тела и чу звуци от боричкане, пъхтене и пляскане на кожа.
После видя Деветопръстия, който стоеше гол на колене върху купчина стари кожи; мускулите на гърба му бяха изпъкнали, а главата му беше извита назад, за да погледне през рамо. На бузата му имаше нов белег, проблясваше черната пътечка от криви шевове. Очите му бяха започнали да се разширяват, зъбите да се оголват, като същевременно в гърлото му се зараждаше животинско ръмжене, и за миг Бетод си помисли, че Деветопръстия ще го връхлети с убийствени намерения.
Но тогава украсеното му с пресния белег лице се разтегна във весела усмивка.
— Добре, главатарю, или влизай, или излизай, само престани да се помайваш, че вятърът ми духа на задника.
После Бетод видя жената, която стоеше на колене зад Деветопръстия; дневната светлина разкри мазната ѝ коса и изпотената буза.
Бетод имаше хиляди причини да предпочете да си тръгне. Но Гърмящия идваше. Трябваше да го направи, и то още сега.
— Махай се — каза Бетод на жената.
Вместо веднага да се подчини, тя се извърна, за да види какво ще каже Деветопръстия.
Той сви рамене.
— Чу главатаря.
Бетод може и да беше главатар на Карлеон и Уфрит, победител в две дузини битки, признат от всички за най-великия боен вожд след Скарлинг Качулатия. Но за последните няколко години Логън Деветопръстия беше създал около себе си аура на страх. Аура на смъртта. Почти същата като на Шама Безсърдечния, но по-ужасна, и ставаше все по-ужасна след всеки спечелен двубой, след всеки убит човек.