— Към целия Север! Към целия свят!
— Не искам целия Север. Искам мир.
— Какво означава мирът?
— Всичко, което пожелаеш.
— Ами ако искам да убия сина на Гърмящия?
В името на мъртвите, беше по-зле и от това да се опитва да говори на Скейл. Все едно говореше на някое дете. Ужасно опасно дете, което е стъпило стабилно на пътя към всичко, което Бетод желае.
— Чуй ме, Логън. — Внимателно. Търпеливо. — Ако убиеш сина на Гърмящия, вече нищо няма да спре враждата. Нищо няма да спре кръвопролитията. Всички в Севера ще се вдигнат срещу нас.
— Че какво ми пука? Нека да дойдат. Той е мой пленник. Аз го хванах, аз ще реша какво да правим с него. — Гласът му прозвуча по-силно, по-буйно, по-дрезгаво. — Аз ще кажа! Аз ще реша! — Той се мушна с пръст в гърдите, от устата му се разхвърча слюнка, очите му се оцъклиха. — По-лесно е да се спре Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет!
Бетод стоеше и го гледаше. Опиянен от кръвта и възгордян от убийствата си, точно както беше казала Урси. Егоизмът на дете, свирепостта на вълк, суетата на герой. Наистина ли това беше същият мъж, когото някога беше смятал за най-близкия си приятел? С когото заедно яздеха и се смееха часове наред? Сочеха различни места и обсъждаха как ще разполагат армията си там. Как ще издигат крепости, ще поставят капани, ще изработват оръжия. Вече почти не го познаваше.
За миг му се прииска да попита: Какво се е случило с теб?
Но Бетод знаеше какво се беше случило. Той беше там, нали? Беше му посочил пътя, точно както каза Деветопръстия. Доброволно беше поел заедно с него. Беше прибирал трофеите с усмивка. Беше създал чудовище и сега трябваше да оправи нещата. Или поне да се опита. За благото на всички. За благото на Логън. И заради самия себе си.
Той снижи глас и заговори тихо, спокойно. Не го нападна, но и не отстъпи. Беше като скала.
— Той е твой пленник, естествено. Ти решаваш. Естествено. Но те моля, Логън. Като твой главатар. Като твой приятел. Позволи ми да го използвам. Знаеш ли какво казваше баща ми?
Логън примигна и се намръщи като някое злобно дете. И също като при злобните деца, любопитството му взе връх.
— Какво казваше?
И Бетод се опита да влее цялата си убеденост в думите. Така както правеше баща му, всяка една дума тежка като чук.
— Преди да превърнеш човека в кал, се убеди, че няма да ти е по-полезен жив. Някои хора биха разрушили нещо само защото могат. Твърде глупави са, за да разберат, че нищо не демонстрира по-голяма мощ от милосърдието.
Деветопръстия се намръщи.
— Казваш, че съм глупав?
Бетод се взря в черните бездни на очите му, които отразяваха в ъгълчетата си собственото му лице, и каза:
— Докажи, че не си.
Двамата се гледаха сякаш цяла вечност, застанали толкова близо един до друг, че Бетод чувстваше Логъновото дишане върху лицето си. И не знаеше какво ще последва. Не знаеше дали Деветопръстия ще се съгласи, или ще го убие на място. Нищо не знаеше.
И тогава, като огънат стоманен лист, който внезапно се разгъва, устата на Логън се разтегли в усмивка.
— Прав си. Разбира се, че си прав. Просто се забавлявам.
И той плесна Бетод по ръката с обратното на дланта си.
Бетод не беше сигурен дали изобщо някога се беше забавлявал по-малко, отколкото през последните няколко мига.
— Сега се нуждаем точно от мир. — Излъчващ добро настроение, Логън се стрелна към масата и си сипа още вино, като разля малко по крака си, без да забележи. — Имам предвид, че копелето няма да ми е от никаква полза мъртво, нали? Какво ще стане, ако умре? Просто месо. Пръст. Върни го на Гърмящия. Изпрати го при татко. Най-доброто решение. Дай да приключваме с това и да се прибираме у дома. Да започнем да развъждаме шибани свине или разни други глупости. Твой е.
— Слава на мъртвите — промърмори Бетод, който едва успяваше да говори заради лудо блъскащото в гърдите сърце. — Това е правилното решение. Вярвай ми.
Той си пое дълбоко дъх и тръгна с омекнали крака към платнището. Но преди да стигне до него, се спря и се обърна.
Мъжът трябва да си плаща дълговете, винаги му казваше баща му.
— Благодаря ти, Логън — рече той. — Наистина. Нямаше да стигна дотук без теб. В това съм сигурен.
Логън се засмя.
— Нали затова са приятелите? — И се усмихна с обичайната си лека усмивчица, усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл, а прясната рана на бузата му потрепна и от шевовете потече тъничка струйка кръв. — Така, къде се дяна онова момиче?
Навън слънцето грееше толкова ярко, че Бетод затвори очи, пое си дълбоко дъх и изтри потното си чело с опакото на дланта си.
Можеше да го направи. Усещаше вкуса му.