Свобода.
Мир.
Сърповете в полята, мъже, които строят, вместо да рушат, горите се изсичат заради построяването на големия път и цялата нация израства от праха и пепелта. Нация, заради която щяха да си струват всички саможертви…
Единственото, което трябваше да направи, бе да накара мъжа, който го мразеше повече от всичко останало, да погледне на нещата през неговите очи. Пое си отново дъх и изду бузи.
— Той отказа ли се от сина на Гърмящия? — попита Гушата, като спря да гризе ноктите си, за да изплюе изгризаното.
— Да.
Кучето затвори очи и също въздъхна облекчено.
— Слава на мъртвите. Опитах се да му кажа. Опитах, но…
— Напоследък с него не се говори лесно.
— Да, така е.
— Просто го задръж тук, докато си тръгне Гърмящия — рече Бетод. — Последното нещо, от което имам нужда, е Кървавия девет да нахълта по време на преговорите с увиснал мокър член. И в името на мъртвите, постарай се да не направи някоя глупост!
— Той не е глупав.
Бетод погледна към сенчестата уста на палатката, откъдето се носеше щастливото тананикане на Логън.
— Тогава се погрижи да не направи някое безумие.
— Можеш да спреш тук — каза Гушата, като застана пред Бетод и леко извади меча си като предупреждение.
— Разбира се. — Непознатият не изглеждаше особено опасен, дори на Бетод, който беше свикнал да вижда заплаха във всичко. Беше непретенциозен дребен мъж в изцапани пътнически дрехи и се облягаше на жезъл. — Ще отнема само мъничко от времето ви, лорд Бетод.
— Не съм лорд — каза Бетод.
Мъжът само се усмихна. В него имаше нещо странно. Многозначителен проблясък в очите. Които бяха с различни цветове, забеляза Бетод.
— Отнасяй се с всеки човек като с император и никого няма да оскърбиш.
— Тогава се разходи с мен. — И Бетод тръгна в калта между палатките към укреплението. — Мога да отделя малко време.
— Името ми е Сулфур. — И мъжът се поклони почтително, макар вече да вървеше бързо подир него. Тези префърцунени южняшки маниери, които Бетод доста харесваше. — Аз съм пратеник.
Бетод изсумтя. Пратениците рядко носеха добри новини. Нови предизвикателства, нови обиди, нови заплахи, нови вражди, но рядко добри новини.
— От кой клан?
— Не съм от клан, милорд. Идвам от името на Баяз, Първия магус.
— Ха — изсумтя недоволно Гушата, без да пуска дръжката на меча си.
И Бетод осъзна какво го беше притеснявало в този мъж. Той не носеше оръжие. В тези кървави времена това беше толкова странно, колкото и да ходи без глава.
— Какво може да иска от мен един магьосник? — попита намръщено Бетод.
Магията изобщо не го интересуваше. Той харесваше онова, което можеше да се докосне, да се предвиди, на което можеше да се разчита.
— Той иска да обсъди не онова, което му е нужно, а онова, което е нужно на вас. Моят господар е много мъдър и могъщ човек. Може би най-мъдрият и най-могъщият жив човек. Несъмнено може да ви помогне с вашите… — Сулфур махна с едната си ръка с дълги пръсти, докато търсеше подходящата дума. — Трудности.
— Аз, разбира се, оценявам предложението му да помогне. — Те прецапаха между охраната и влязоха през портата на укреплението. — Но днес моите трудности приключиха.
— Господарят ми ще бъде много радостен да го научи. Но ако позволите: проблемът с решението на трудностите се крие в това, че често след решаването им се появяват нови.
Бетод отново изсумтя. Спря се на стъпалата и погледна намръщено към портата. Гушата застана до него.
— Това също е истина.
Сулфур продължи да говори в ухото му с тих, тънък глас:
— Ако трудностите ви някога станат толкова тежки, че да ви е трудно да ги носите сам, вратата на господаря ми винаги ще е отворена за вас. Можете да го посетите, когато пожелаете във Великата северна библиотека.
— Благодари от мое име на своя господар, но му предай, че не се нуждая…
Бетод се обърна, но човекът вече беше изчезнал.
— Гърмящия идва, главатарю. — Бледоликия се приближаваше забързано през двора; плащът му беше опръскан с кал от бясната езда. — Синът му е у вас, нали?
— Да.
— Деветопръстия се съгласи да го предаде?
— Да.
Бледоликия повдигна вежди.
— Много добре.
— Защо да не го предаде? Аз съм неговият главатар.
— Разбира се. Както и мой. Но вече е невъзможно да се предвиди какво ще направи това лудо копеле. Понякога го гледам и… — Той потрепери. — Мисля, че може да ме убие просто от чиста злоба.
— Трудните времена изискват безмилостни хора — каза Гушата.
— Така е, Гуша — съгласи се Бледоликия, — и несъмнено сега времената са точно такива. Мъртвите знаят, че съм се срещал с някои безмилостни мъже. Бил съм се рамо до рамо с тях, изправял съм се срещу тях. Велики имена. Опасни копелета. — Той се наведе напред и се изплю, а бялата му коса се развя на вятъра. — Но нито един от тях не ме е плашил толкова, колкото Кървавия девет. А ти?