Гушата преглътна и не каза нищо.
— Вярвате ли му?
— Поверил съм му живота си — рече Бетод. — Както и всички останали, нали? И то неведнъж. И всеки път той се е справял.
— Аха. И мисля, че отново се справи успешно, когато плени сина на Гърмящия. — Бледоликия се ухили. — Значи, мир, а, главатарю?
— Мир — рече Бетод, като завъртя думата в устата си, наслаждавайки се на вкуса ѝ.
— Мир — промърмори Гушата. — Мисля да се захвана отново с дърводелство.
— Мир — каза Бледоликия и поклати глава, сякаш трудно можеше да повярва, че такова нещо ще се случи. — Да кажа ли на Кокала и Белобрадия да се поотпуснат?
— Кажи им да бъдат нащрек — нареди Бетод. Стори му се, че зад портата се чува тропот на копита. — Предай им да са готови за битка. Всичките им хора.
— Но…
— Мъдрият вожд се надява, че няма да има нужда от меча си. Но винаги го държи наточен.
Бледоликия се усмихна.
— Така е, главатарю. Няма смисъл да го държи тъп.
През портата със силен тропот влетяха ездачи. Изморени от битките мъже на готови за битка коне. Мъже с износени брони и оръжия. Мъже, които носеха намръщените си лица като мечове. Най-отпред яздеше Гърмящия, оплешивяващ и започнал да пълнее мъж, но все така едър, със златни брънки на ризницата си, златни пръстени в косата и злато по дръжката на тежкия си меч.
Той рязко дръпна юздите на коня си и опръска целия двор и хората с кал. После погледна злобно към Бетод и оголи зъби.
Бетод само се усмихна. Все пак козът беше у него. Можеше да си го позволи.
— Добра среща, Гърмящи…
— Не мисля така — сопна му се онзи. — Кофти среща, бих казал. Адски кофти среща! Кърнден, проклета Гушо, ти ли си това?
— Да — отвърна Гушата тихо, скръстил ръце над колана с меча.
Гърмящия поклати глава.
— Не съм очаквал да видя добър човек като теб редом с такива като тях.
Гушата само сви рамене.
— В добрата битка винаги има добри мъже и от двете страни.
Бетод започваше все повече да го харесва. Успокояващо присъствие. Права стрела в изкривени времена. Ако някога бе съществувала противоположност на Кървавия девет, то ето я къде стоеше.
— Не виждам много добри хора тук — сопна му се Гърмящия.
Бетод беше казал на жена си, че тук, на Север, възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата, и ето пред него стоеше най-добрият пример за това, или може би най-лошият, с бумтящ глас и пламнали ноздри, разширени сигурно повече от на коня му.
Бетод се забавляваше с тези весели мисли, но тонът му бе изпълнен с уважение:
— Със своето присъствие ти удостои с чест укреплението ми, Гърмящи.
— Твоето укрепление? — разпени се Гърмящия. — Миналата зима беше на Халъм Кафявия жезъл!
— Да. Но Халъм прибърза и го изгуби, заедно с жена си. Въпреки всичко се радвам, че дойде.
— Само заради сина ми. Къде е синът ми?
— Тук е.
Възрастният мъж примлясна с уста.
— Чух, че се сражавал с Кървавия девет.
— И изгуби. — Бетод видя как през лицето на Гърмящия премина страх. — Глупостта на младите, които си мислят, че ще спечелят там, където стотици по-добри мъже са отишли в земята. — Той остави тези думи да увиснат за миг във въздуха. — Но Деветопръстия само го удари по главата, а това е най-уязвимото място в твоето семейство, нали? Получи само няколко драскотини. Ние не сме такива кръвожадни копелета, за каквито ни мислиш. — Поне не всичките. — Той е в безопасност. С него се държат добре. Идеалният гост. Сега е долу, в мазето. В окови — додаде Бетод.
— Искам си го обратно — каза Гърмящия и гласът му прозвуча грубо, а на едната му буза заигра мускулче.
— На твое място и аз бих искал. И аз имам синове. Слез от коня и да поговорим.
Двамата се гледаха над масата. Гърмящия и неговите именити воини от едната страна, с изпълнени с омраза погледи, сякаш се канеха да започнат битка, а не да преговарят за мир. Бетод от другата, заедно с Бледоликия и Кърнден Гушата.
— Искаш ли вино? — попита Бетод и махна с ръка към каната.
— Майната му на виното ти! — изкрещя Гърмящия и отблъсна чашата настрани така, че тя излетя към стената и се пръсна на парчета. — Майната им на плановете ти и на този разговор! Искам си сина!
Бетод въздъхна дълбоко. Колко ли време беше изгубил във въздишки?
— Можеш да си го вземеш.
И както се беше надявал, това наистина изненада Гърмящия и хората му. Те се спогледаха, намръщени и ръмжащи, хвърляха му мрачни погледи и се опитваха да отгатнат каква е уловката.