— А? — беше единственото, което успя да каже Гърмящия.
— За какво ми е той? Вземай го, с моята благословия.
— А какво искаш в замяна?
— Нищо. — Бетод просто седеше и гледаше в посивялото лице на Гърмящия. — Искам мир, Гърмящи. Това съм искал винаги.
Знаеше, че това е лъжа, беше провел повече битки от който и да е жив мъж, но по-добре добра лъжа, отколкото кофти истина, обичаше да казва майка му.
— Мир? — изпръхтя Чернокракия, един от именитите воини на Гърмящия, който беше и най-жестокият. — Отнесе ли своя мир и в петте села, които изгори в долината?
Бетод невъзмутимо срещна пламтящия му поглед. Той беше скала.
— Водеше се война, а хората на война често вършат неща, за които после съжаляват. Хората и от двете страни. Не искам повече да съжалявам. Така че, да, Чернокраки, искам мир, колкото и да не ти се вярва. Само това искам.
— Мир — промърмори Гърмящия.
Бетод наблюдаваше покритото му с белези лице и го съзря. Онова леко потрепване. Смекчаването на устните. Замъгляването на очите. Разпозна знаците от собственото си лице и разбра, че Гърмящия също иска мир. След всичката кръв, която беше пролята през последните няколко години, какво друго би желал всеки здравомислещ мъж?
Бетод отпусна двете си ръце върху масата.
— Ако сключим мир сега, пешаците ще могат да се върнат във фермите си, а конниците в замъците си. Ако сключим мир сега, техните жени, майки и деца няма да се налага сами да прибират реколтата. Да сключим мир сега и да построим нещо. — И той удари по масата. — Видях достатъчно смърт, а ти?
— Никога не съм го искал — отсече Гърмящия.
— Ако щеш, вярвай, но и аз. Затова нека сложим край на битките. Тук. Сега. Имаме тази власт.
— Чуваш ли го? — попита Чернокракия своя главатар и гласът му прозвуча пискливо от изумление. — На стария Йол не му трябва мир и никога няма да му притрябва, както и на мен!
— Затваряй си устата! — изръмжа Гърмящия и изгледа страшно Чернокракия, като го потопи в мрачно мълчание. След това отмести погледна си върху Бетод и дълбокомислено започна да разчесва с пръсти брадата си. Повечето от хората му също омекнаха. Започнаха да размишляват върху случващото се. Да размишляват какво би означавал мирът. — Чернокракия обаче е прав — рече Гърмящия. — Стария Йол няма да го приеме, а трябва да се съобразяваме и с Черния Доу, както и с много други на моя страна, които искат да разчистят стари сметки. Те няма да приемат мира.
— Повечето ще го приемат. Що се отнася до останалите, нашата задача е да ги накараме да го приемат!
— Те няма да престанат да те мразят — каза Чернокракия.
Бетод сви рамене.
— Нека ме мразят. Стига да ме мразят в мир. — Той се наведе напред и в гласа му прозвуча метална нотка: — Но ако решат да се бият с мен, ще ги смажа. Както направих с Три дървета, Бейр и останалите.
— Ами Кървавия девет? — попита Гърмящия. — Как ще направиш фермер от това животно?
Бетод не издаде и намек за собствените си съмнения в тази посока.
— Може и да успея. Мой човек. Моя задача.
— Той просто ще направи каквото му кажеш, така ли? — ухили се Чернокракия.
— Това е нещо повече от един човек — рече Бетод, без да отмества поглед от Гърмящия. — По-голямо е от теб, от мен, от твоя син или от Кървавия девет. Това е нещо, което дължим на хората ни. Говори с останалите кланове. Отзови кучетата си. Обясни им, че земята, която завзех в битка, принадлежи на мен, на синовете ми и на техните синове. Онази, която сте удържали, си е ваша. Твоя и на синовете ти. Тя не ми е нужна. — Той се изправи и протегна ръка, като се постара да не бъде нито с дланта нагоре, нито с дланта надолу, а абсолютно равна. Абсолютно честна. Ръка, която не отнема свободи и не раздава протекции. Ръка, на която може да се вярва. — Стисни ръката ми, Гърмящи. Да сложим край на това.
Раменете на Гърмящия се отпуснаха. Когато се изправи, той изглеждаше ужасно уморен. Един старец. Мъж, в който не бе останало никакво желание за борба.
— Само искам сина ми — изграчи той и стисна ръката на Бетод, и в името на мъртвите, стискаше здраво. — Върни ми сина и поне що се отнася до мен, ще имаш хиляда години мир.
Бетод вървеше с пружинираща походка и непозната радост в сърцето. Сякаш от раменете му беше паднала огромна тежест, а нима не беше така? Колко врагове си беше създал, колко кръв беше пролял, колко пъти беше побеждавал непреодолими препятствия? Вече колко време живее в страх?
Мир. А му казваха, че никога няма да постигне мир.
Но всичко стана така, както му беше казвал баща му: „С мечове е добре, но единствените истински победи се печелят с думи“. Сега щеше да започне да строи. Да построи нещо, с което да се гордее. Нещо, с което би се гордял и баща му. Нещо, което синовете му…