И тогава съзря Кучето, който се беше стаил на най-високото стъпало със странно виновно изражение на заостреното си лице, и Бетод почувства как го залива вълна от ужас, студена като лед, и замразява всичките му мечти.
— Какво правиш тук? — успя да прошепне той.
Кучето само поклати глава и кичур дълга коса се разлюля пред лицето му.
— Деветопръстия там долу ли е?
Очите на Кучето бяха разширени и влажни, той само отвори уста, но не каза нищо.
— Казах ти да не му позволяваш да прави глупости — успя да процеди Бетод през стиснатите си зъби.
— Но не ми каза как.
— Искаш ли да сляза с тебе долу?
Но Гушата изобщо не изгаряше от желание и Бетод не можеше да го вини.
— Най-добре да отида сам — прошепна той.
Неохотно, като човек, който сам си копае гроба, Бетод започна да се спуска странично по стъпалата надолу към тъмнината. Тунелът продължаваше навътре, а в края му проблясваше светлината на факла и се отразяваше във влагата по скалите. Нещо се размърда и по покритите с тънък пласт мъх стени се разтанцуваха сенки.
Той искаше просто да побегне, но се застави да продължи напред, неохотно, крачка след крачка, като дишаше и издишаше хрипливо. Започна да чува странни звуци, които заглушиха туптенето на сърцето му. Жвакане и хрущене. Тананикане и подсвиркване. Ръмжене и сумтене, някоя и друга изпята фраза, и то ужасно фалшиво.
Дъхът на Бетод се затъкна в гърлото му, когато се насили да завие зад ъгъла и да погледне през широко отворената врата на килията. Гледката го накара да изстине от главата до пръстите на краката. Студен като мъртвец.
Деветопръстия стоеше все още гол и подсвиркваше фалшиво със свити устни; мускулите му се сгъваха и разгъваха, докато работеше, очите му сияеха от щастие, кожата му беше омазана с черно от главата до петите.
Цялата килия беше окичена с нещо, някакво лъскаво въже, като гирлянда за някакъв безумен фестивал. Черва, осъзна Бетод. Размотани и заковани черва.
— В името на мъртвите — прошепна той и вонята го накара да притисне ръка към устата си.
— Точно така!
Деветопръстия заби ножа си в масата и вдигна главата за едното ухо. От отсечения врат продължаваше да блика кръв и да капе по пода. Главата на сина на Гърмящия. С другата си ръка я хвана за челюстта и започна тромаво да я движи нагоре-надолу, докато говореше през стиснатите си зъби с подигравателен глас:
— Искам обратно при татко. — Деветопръстия се засмя. — Върни ме при татко. — Пак се изкиска. — Страх ме е. — После въздъхна и хвърли главата настрани, като я гледаше намръщено как се изтърколва в ъгъла. — Мислех си, че ще бъде по-забавно. — После се огледа за нещо, с което да избърше ръцете си, омазани с кръв до лактите, но не откри нищо. — Мислиш ли, че Гърмящия все още ще го иска?
— Какво си направил? — прошепна Бетод, втренчил поглед в нещото на масата, което вече изобщо не приличаше на човек.
И Логън се усмихна с обичайната си лека усмивчица — усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл — и сви рамене.
— Ами размислих.
Благодарности
Както винаги, на четирима души, без които:
Брен Абъркромби, чиито очи се зачервиха от четенето ѝ.
Ник Абъркромби, чиито уши пламнаха от слушане за нея.
Роб Абъркромби, чиито пръсти хванаха мазоли от разгръщането на страниците.
Лу Абъркромби, чиито ръце я заболяха да ме поддържа.
След това сърдечни благодарности:
На редакторите на антологии, които, смайващо, ми платиха, за да напиша някои от тези разкази: Лу Андерс, Джонатан Стреън, Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа и Шон Спийман.
На всички прекрасни и талантливи хора в моето британско издателство „Голанц“ и компанията майка „Орион“, и най-вече Саймън Спантън, Софи Колдър, Джен Макменеми, Марк Стей и Джон Ууд. Както и разбира се, на всички, които помогнаха при написването, издаването, рекламирането, превода и най-вече продажбата на моите книги, където и по света да се намират.
На художниците, които незнайно как все така успяват да направят всичко толкова елегантно: Дейв Синиър и Лора Брет.
На Робърт Кърби за това, че се грижи вълкът да не умре от глад.
На всички писатели, чиито пътища пресякоха моя в интернет, в бара или в някои случаи около масата на D&D и в залата за фехтовка и които ми осигуриха помощ, подкрепа, смях и доста идеи, които си струваше да открадна. Вие си знаете кои сте.
И накрая, но на първо място:
На моята партньорка в престъпленията срещу фентъзи литературата Джилиан Редфърн. Няма нищо по-остро от върха на подострения ѝ молив…