— Мисля си, че си го продала на някого, нали така?
— Какво? Дори не знам какво е то! И ако съм те прекарала, едва ли щях да стоя тук и да те чакам с усмивка, нали?
— За глупак ме вземаш, нали? Да не мислиш, че не видях как Карколф си тръгва от тук?
— Карколф? Тя дойде просто защото е получила работа… в Талинс…
Гласът ѝ заглъхна и я обзе същото чувство, което бе изпитала, когато ръцете ѝ се бяха изплъзнали от ръцете на Варини и бе видяла как земята се приближава към нея. Хората на Крендал се размърдаха, Сипаничавия измъкна един нож с назъбено острие, а Мейсън се намръщи повече от обичайното и бавно поклати глава.
О, господи. Карколф най-после я беше прекарала. Но не в хубавия смисъл. Съвсем не в хубавия смисъл.
Шев разпери ръце в успокояващ жест, като същевременно се опитваше да измисли нещо.
— Виж какво! Ти ми каза да взема чантата и аз я взех.
Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си. Знаеше, че няма смисъл да се моли, но не можеше да се спре. Видя бавно приближаващите се главорези и вече знаеше, че ѝ остава само един въпрос: колко лошо ще я пребият. Крендал пристъпи към нея с изкривено лице.
— Виж! — изкрещя тя и той я удари отстрани.
Това далеч не беше най-силният удар, който бе отнасяла, но за лош късмет юмрукът му попадна точно на мястото, където се бе ударила в каруцата; преряза я остра болка, тя се преви надве и повърна право върху панталоните му.
— О, това е краят, шибана малка кучко! Хванете я.
Онзи със сипаничавото лице я улови за лявата ръка, а другият със смотаното палто за дясната, притисна ръка към гърлото ѝ и я прикова към стената. И двамата се усмихваха така, сякаш отдавна не се бяха забавлявали толкова. На Шев сигурно щеше да ѝ е по-забавно, ако Сипаничавия не размахваше ножа си пред лицето ѝ, в устата ѝ не пареше от повърнатото и половината ѝ тяло не гореше в болка. Тя събра очи, съсредоточена върху лъскавото острие.
Крендал щракна с пръсти към Мейсън.
— Дай ми брадвата си.
Мейсън изду бузи.
— По-вероятно е онази кучка Карколф да стои зад всичко това. Шеведая не е можела да направи нищо. Ако я убием, тя няма да може да ни помогне да намерим онова, което търсим, а?
— Тук вече не става дума за работата — каза Крендал, дребното нищожество с миша физиономия, — а за преподаване на урок.
— Какъв урок ще преподаваш? И на кого?
— Просто ми дай шибаната брадва!
На Мейсън това не му хареса, но той си изкарваше хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Едва ли щеше да престъпи някакви граници. Изражението му говореше: ужасно съжалявам, но въпреки това той измъкна брадвичката, плесна полираната ѝ дръжка в дланта на Крендал и се извърна отвратено настрани.
Шев се гърчеше като червей, срязан надве, но едва успяваше да диша заради болката в ребрата, а двете копелета я държаха здраво. Крендал се наведе към нея, сграбчи ризата ѝ в юмрука си и я завъртя.
— Бих могъл да кажа, че ми беше приятно да се познаваме, ама хич не беше.
— Този път се опитай да не ме опръскаш, шефе — каза Сипаничавия и затвори изпъкналото око, което беше по-близко до нея, за да не попаднат в него части от мозъка ѝ.
Шев глупаво изхлипа и стисна здраво очи, когато Крендал вдигна брадвата.
Значи, това беше то? Това беше животът ѝ? Беше се оказал доста кофти, като се замислиш. Няколко хубави момента със сравнително прилични хора. Няколко малки добрини. Няколко малки победи, постигнати със зъби и нокти, сред всичките поражения. Винаги бе смятала, че хубавото тепърва предстои. Хубавото, което щеше да ѝ се случи. Хубавото, което щеше да даде на другите. А се оказваше, че това бе всичко.
— Отдавна не бях виждала молитвени камбани.
Шев отново отвори очи. Червенокосата жена, която беше завлякла в леглото си тази сутрин и за която съвсем беше забравила, стоеше в целия си внушителен ръст в пушалнята на Шев, облечена в разпраното си кожено елече, и гледаше към камбанките на рафта.
— Тази тук е много хубава. — И тя погали бронзовата с покритите си със струпеи пръсти. — Втората династия.
— Каква е тая шегаджийка? — изръмжа Крендал, докато претегляше брадвата в ръка.
Очите ѝ се плъзнаха мързеливо към него. По-точно едното око, което Шев можеше да види — над другото висеше рошава червена коса. Едрото лице беше обсипано със синини, носът беше разрязан, оттекъл и покрит със засъхнала кръв, устните разбити и подпухнали. Но в това кървясало око се забелязваше нещо, когато плъзна поглед по Крендал и главорезите му, спря се за миг върху Мейсън и после се отмести. Леко презрение. Сякаш с този единствен поглед ги беше преценила и изобщо не се беше обезпокоила.
— Аз съм Джавра — каза жената, която Шев беше намерила в безсъзнание на прага си. Имаше някакъв странен акцент. Някъде от север може би. — Лъвицата от Хоскоп, и съвсем не съм шегаджийка. Всъщност често са ми казвали, че нямам никакво чувство за хумор. Кой ме сложи в леглото?