— Какво?
— Или може би братя?
Шев се хвана за главата. Имаше чувството, че ще се пръсне.
— Аз убих Крендал — прошепна тя. — Убих го, по дяволите. Сега ще тръгнат след мен! И няма да се спрат!
— Пффф! — Джавра обхвана раменете на Шев с огромната си мускулеста ръка, покрита със синини. Странно успокояваща и задушаваща едновременно. — Трябваше да видиш копелетата, които бяха тръгнали след мен. Така, а сега относно открадването на меча ми…
Идиотска задача
Гушата гризеше кожичките около ноктите си, както обикновено. Заболя го, както обикновено. Зарече се, че вече наистина трябва да престане да го прави. Както обикновено.
— Защо така — промърмори той под носа си с известна горчивина, — защо все на мен се падат идиотските задачи?
Селцето се беше сгушило между двата ръкава на реката, групичка от загнили тръстикови покриви, разчорлени като косата на някой идиот, скрити от ограда в човешки ръст, направена от грубо изсечени трупи. Кръглите плетени колиби и трите големи постройки бяха потънали в мръсотия, краищата на дървените колони на най-голямата бяха грубо издялани във формата на глави, драконови или вълчи, или нещо друго, което би трябвало да изплаши човек, но само накара Гушата да изпита носталгия по кадърния дърводелски занаят. От комините едва цъцреше мазен дим. Почти голите дървета все още ръсеха кафяви листа. Смрадливото мочурище в далечината проблясваше под рехавата дневна светлина, сякаш хиляди огледала се бяха ширнали чак до хоризонта. Само че без капчица романтика.
Прекрасна спря да чеше дългия белег върху ниско остриганата си глава за малко, колкото да вземе участие в разговора.
— На мен ми изглежда като абсолютен кенеф.
— Намираме се далеч на изток от Крина, нали? — Гушата откъсна със зъби една кожичка, изплю я и се намръщи на малката розовееща раничка до нокътя му, която нямаше право да боли толкова. — На стотици мили наоколо във всяка посока има само кенефи. Робин, сигурен ли си, че това е мястото?
— Сигурен съм. Тя даде изключително недвусмислени указания.
Гушата се намръщи. Не можеше да разбере дали изпитва толкова силна неприязън към Робин, защото той им осигуряваше работа, и то обикновено смахната, или изпитваше толкова силна неприязън към Робин, защото мъжът беше абсолютен задник с лице на невестулка. Може би по малко и от двете.
— Казва се недвусмислени, тъпанар.
— Разбра ме, нали? Село между ръкавите на реката, каза тя, на юг от блатата, три сгради, най-голямата с колони, изсечени като лисичи глави.
— Ахааа! — Гушата щракна с пръсти. — Значи, лисици е трябвало да бъдат.
— Тия хорица са от Лисичия клан.
— Нима?
— Така каза тя.
— А онова нещо, което трябва да ѝ занесем. Какво точно е то?
— Ами едно нещо — рече Робин.
— Това вече го знаем.
— Горе-долу… толкова дълго, мисля. Не ми каза точно.
— Двусмислено е говорила, значи? — попита Прекрасна и се ухили, разкривайки всичките си зъби.
— Каза, че излъчвало някаква светлина.
— Светлина? — попита Гушата. — Каква? Като някоя шибана вълшебна свещ?
Робин само сви рамене, което изобщо не вършеше работа.
— Не знам. Каза, че щом го видиш, ще го познаеш.
— Ах, чудничко. — Гушата не беше и предполагал, че настроението му може толкова да се развали. Сега вече щеше да е наясно. — Много хубаво. Значи, очакваш да заложа както моя живот, така и живота на хората ми на това, че ще го позная, като го видя?
Той се оттласна назад по корем, така че да не го виждат от селото, изправи се с усилие и изтупа пръстта от палтото си с недоволно мърморене, защото това си беше новичко палто и беше положил доста усилия, за да го запази чисто. Трябваше да се досети, че трудът им ще бъде хвърлен на вятъра, както ставаше при всички калпави задачи, които му се стоварваха на главата. Тръгна да слиза надолу по склона, като не спираше да поклаща глава, и закрачи между дърветата към останалите. Смела, уверена походка. Походка на водач. Гушата смяташе, че за шефа е важно да крачи така, сякаш знае къде отива.
Особено когато не знаеше.
Робин забърза след него, като продължи да хленчи зад гърба му:
— Не ми каза точно. За нещото, нали се сещаш. Тоест винаги го прави. Просто те поглежда с ония ми ти очища… — Той потрепери. — И казва, донеси ми това нещо от онова място. Пък и с черната боя, и онзи неин глас, а като те погледне, целият се препотяваш… — Ново потреперване, от което гнилите му зъби се разтракаха. — Нищо не питам, да знаеш. Само гледам как по-бързо да се махна, за да не се напикая още там. Веднага хуквам и намирам онова, което иска…