— Ами много мило от твоя страна — каза Гушата, — освен когато се стигне до частта, в която се намира нещото.
— Що се отнася до намирането — каза замислено Прекрасна, погледна към клоните и по мършавото ѝ лице плъзнаха петна от светлина и сенки, — отсъствието на подробности представлява сериозна пречка. С такива размери в селото какво ли няма. Но кое точно? Кое нещо, това е въпросът. — Като че ли беше потънала в размишления. — Човек може да си помисли, че със своя глас, с боята и аурата на страх този път сама… се е прецакала.
— О, не — рече Гушата. — Щеше да се е прецакала, ако самата тя се беше озовала тук с прерязано гърло заради някои неясни подробности по някаква маловажна част от реалната работа, заради която сега ние сме тук, по дяволите.
Той хвърли суров поглед на Робин и излезе на сечището.
Скори седеше и си точеше ножовете. Осемте остриета бяха подредени спретнато върху тревата пред скръстените му крака, от малкото шило, не по-дълго от палеца на Гушата, до тежкия сатър с размерите на къс меч. Деветото го държеше в ръцете си и прокарваше бруса по стоманата, жжт, шшт, задавайки ритъм на тихото си припяване. Чудесен глас имаше Леката стъпка. Несъмнено в по-добри времена щеше да е бард, но сега по-добре се заработваше от таланта да се промъкваш до хората и да ги колиш. Тъжен факт, размишляваше Гушата, но пък такива бяха времената.
Брак-и-Дейн седеше до Скори и дооглозгваше един заешки кокал, отдръпнал устните си назад като овца, която си пощипва трева. Грамадна, много опасна овца. Мъничкото кокалче изглеждаше като клечка за зъби в огромния му, синеещ от татуировките юмрук. Веселяка Йон го гледаше намръщено, сякаш беше гигантска купчина тор, което сигурно щеше да вбеси Брак, ако това не беше всеизвестен навик на Йон — да гледа всичко и всеки по този начин. Самият Йон в този момент изглеждаше като най-невеселия човек в целия Север. Нали точно затова беше получил този прякор.
Уирън-от-Блай беше коленичил в другия край на сечището пред грамадния си дълъг меч, облегнат за целта на едно дърво. Ръцете му бяха притиснати пред гърдите, качулката беше спусната ниско над лицето му, виждаше се само крайчето на носа. Очевидно се молеше. Хората, които се молеха на богове, да не говорим пък на мечове, винаги леко притесняваха Гушата. Но пък времената бяха такива, мислеше си той. В тези кървави дни мечовете струваха повече от боговете. И безспорно от тях имаше по-голяма полза. Освен това Уирън беше родом от една долина далеч на северозапад, отвъд планините до Бялото море, където снегът валеше и през лятото и където никой с дори капчица разум не би избрал да живее. Как да знаеш какви мисли му се въртят в главата?
— Не ви ли казах, че това село е пълна дупка?
Нивга тъкмо натягаше тетивата на лъка си. Имаше навика да се усмихва, сякаш се беше пошегувал с останалите, но само той беше схванал шегата. На Гушата му се искаше да знае каква е, малко смях щеше да му дойде добре. По всичко си личеше, че здраво се бяха измайтапили с тях.
— Май беше прав — каза Прекрасна, която се появи наперено на сечището. — Кенеф. Боклук.
— Е, няма да се заселваме тук — каза Гушата, — дошли сме само да вземем едно нещо.
Веселяка Йон успя да постигне онова, което мнозина биха сметнали за невъзможно — да се начумери още повече. Черните му очи станаха зловещи като гроб и той зарови пръсти в гъстата си брада.
— И какво точно е това нещо?
Гушата отново погледна към Робин.
— Минава ли ти се отново през това? — Посредникът разпери безпомощно ръце. — Разбрах, че ще го познаем, когато го видим.
— Ще го познаем, като го видим? Що за…
— Кажи го на дърветата, Йон. Задачата си е задача.
— Пък и вече сме тук, нали? — рече Робин.
— Егати гениалната забележка — процеди през зъби Гушата. — Както всяка мъдрост, и тези думи са верни, когато и да ги изречеш. Да, вече сме тук.
— Вече сме тук — пропя Брак-и-Дейн с мелодичния си високопланински акцент, изсмука последната капчица мас от кокала и го хвърли в храстите. — На изток от Крина, където луната не свети, на стотина мили от последния чист кенеф, а наоколо танцуват разни диви, откачени копелета, на които им харесва да си пробиват лицевите хрущяли с кости.
Което прозвуча странно от неговата уста, защото самият той беше целият покрит с татуировки, повече син, отколкото бял. Според Гушата нищо не можеше да се сравни с презрението, което един дивак изпитва към друг.
— Не мога да отрека, че на изток от Крина имат някакви странни разбирания — сви рамене Робин. — Но онова нещо е тук, и ние сме тук, така че защо направо не грабнем шибаното нещо и не се приберем у дома?