Но Глокта бе абсолютен негодник. Красив, злобен, изкусен, ужасен негодник, едновременно най-добрият и най-злият човек в Съюза. Същинска кула от егоцентрично себелюбие. Недостъпна крепост от арогантност. Способностите му бяха превъзхождани единствено от вярата в собствените му способности. Останалите хора бяха просто пионки, с които да играе, точки, които да печели, парчета от великолепна жива картина, в която той стоеше в центъра. Глокта представляваше истинско торнадо от мерзост, което оставяше след себе си небрежна пътека от стъпкани приятелства, унищожени кариери и съсипани репутации.
Егото му беше толкова могъщо, че се излъчваше като странна светлина и деформираше личностите на всички около него, превръщайки ги в почти същите негодници. По-висшестоящите се превръщаха в лицемерни съучастници. По-вещите отстъпваха пред невежеството му. Свестните мъже деградираха до лигави подмазвачи. Здравомислещите жени — до кискащи се нищожества.
Веднъж Рюз беше чул, че от най-ревностните последователи на гуркулската религия се очакваше да отидат на поклонение в Саркант. По същия начин от най-ревностните негодници можеше да се очаква да отидат на поклонение при Глокта. Мерзавците се сбираха около него като мравки около полуизяден сладкиш. Беше се сдобил с непрекъснато обновяващ се тесен кръг от негодници, вероломна компания, самовъзвеличаващ се антураж. Негодниците се носеха след него като опашка на комета.
И Рюз осъзнаваше, че не е по-добър от другите. Когато Глокта се подиграваше на някого, той се смееше заедно с останалите, изпълнен с отчаян копнеж услужливото му съдействие да бъде забелязано. Когато, неизбежно, безмилостният език на Глокта се обръщаше срещу него, той се смееше още по-силно, поласкан, че е получил дори такова внимание.
— Дай им урок! — изкрещя той, когато Глокта накара един от спаринг-партньорите си да се превие надве, след като яростно го мушна с късия си меч в корема. Още докато крещеше, Рюз се зачуди какъв урок би трябвало да научат. Вероятно, че животът е жесток, ужасен и несправедлив.
Глокта блокира острието на мъжа с дългия си меч, в миг мушна късия в ножницата, зашлеви го през лицето с длан, повтори с опакото на ръката си и с презрително изсумтяване го отблъсна да хленчи настрани. Гражданите, които бяха дошли, за да наблюдават развитието на военните действия, пелтечеха от възхищение, а дамите, които ги придружаваха, ахкаха и махаха с ветрилата си, застанали на сянка под чергилото. Рюз стоеше, парализиран от вина и удоволствие; можеше само да си мечтае да е на мястото на човека, отнесъл шамарите.
— Рюз.
Лейтенант Уест си проправи път до него и стъпи с прашния си ботуш върху оградата.
Уест беше един от малцината под командването на Глокта, който като че ли беше имунизиран срещу деградиращото му влияние и показваше необичаен потрес от най-крайните му жестокости. Най-парадоксалното беше, че той беше и един от малцината, към които Глокта питаеше искрено уважение, въпреки нисшия му произход. Рюз го осъзнаваше и дори напълно го разбираше, но установи, че е неспособен да последва примера на Уест. Може би защото беше дебел. Или просто защото му липсваше морална смелост. Всъщност му липсваше всякакъв вид смелост.
— Уест — промърмори с ъгълчето на устата си Рюз, тъй като не искаше да пропусне и миг от представлението.
— Минах по моста от другата страна.
— Нима?
— Ариергардът ни е пълна бъркотия. Ако изобщо може да се каже, че имаме ариергард. Капитан Ласки е извън строя заради крака си. Казват дори, че може да го изгуби.
— Стъпил е накриво, а?
Рюз се засмя на шегата си и се поздрави за това, че е точно като нещо, което Глокта би казал.
— В ротата му цари пълен хаос.
— Е, предполагам, че това е техен проблем. Ръгай! Ръгай! Еееех!
Глокта пъргаво се гмурна, изрита крака на мъжа настрани и го просна да се въргаля в прахта.
— Съвсем скоро ще се превърне във всеобщ проблем — казваше Уест. — Хората са изтощени. Придвижват се бавно. И обозът съвсем се е разпръснал…
— Обозът винаги е разпръснат, при тях това практически е по регламент… Ох!
Рюз ахна заедно с всички останали, когато Глокта избегна едно мушване с ненадмината бързина и изрита мъжа — който всъщност си беше все още момче — в слабините, принуждавайки го да се превие надве с опулени очи.
— Но ако гуркулите се появят сега… — казваше Уест, докато продължаваше да гледа намръщено към изсушения пейзаж от другата страна на реката.