— Само това оръжие ли носиш? — попита Гушата, след като прибра меча си в ножницата на хълбока, с надеждата да въвлече високия мъж в разговор, да започне да изгражда някакво доверие между тях.
В такъв малък отряд доверието може да ти спаси живота. Може да спаси живота на всички.
Уирън го погледна.
— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. — Гушата за миг се зачуди дали няма да чуе всичките сто имена, но за щастие, онзи спря дотук и погледна към дръжката, омотана с матова сива тел. — Това е моята награда и моето наказание. Единственото оръжие, от което се нуждая.
— Не е ли малко дългичък, за да се яде с него? — попита Прекрасна, която се приближи откъм другата страна.
— Вашите са за това — озъби ѝ се Уирън.
— Никога ли не го наточваш? — попита Гушата.
— Той наточва мен.
— Ясно. Разбирам.
Надяваше се Уирън да е толкова добър с грамадния меч, колкото се очакваше, защото като компания никакъв го нямаше.
— Освен това, за да го наточиш, трябва да го извадиш — каза Прекрасна, като намигна на Гушата с окото, което Уирън не можеше да види.
— Така е. — Погледът на Уирън се плъзна по лицето ѝ. — И всеки път когато Мечът на мечовете напусне ножницата си, той не може да бъде прибран обратно, без да бъде…
— Окървавен? — завърши тя вместо него.
Не ѝ трябваше да владее рунното писмо, за да се досети какво следва. Уирън беше произнесъл същите тези думи сигурно поне дузина пъти, откакто бяха напуснали Карлеон. Достатъчно, за да омръзне на всички.
— Окървавен — повтори като ехо Уирън с глас, който предвещаваше гибел.
Прекрасна погледна многозначително към Гушата.
— Някога замислял ли си се, Уирън-от-Блай, че може би се вземаш твърде на сериозно?
Той отметна глава назад и погледна към небето.
— Ще се засмея, когато чуя нещо смешно.
Гушата усети ръката на Йон върху рамото си.
— Може ли за малко, шефе?
— Разбира се — отвърна той с леко пресилена усмивка.
Йон отведе Гушата настрани от останалите и заговори тихо. Същите онези думи, които произнасяше винаги преди битка.
— Ако загина…
— Днес никой няма да загива — изплю неизменния си отговор Гушата.
— Същото каза и предишния път, преди да погребем Джутлан. — Гушата съвсем се вкисна. — Никой не е виновен, работата ни е опасна и всички го знаем. Има добри шансове да оцелея, но просто казвам, че ако не успея…
— Ще отида при децата ти, ще им дам твоя дял и ще им разкажа що за човек си бил.
— Точно така. И?
— И нищо няма да преувеличавам.
— Хубаво, значи. — Веселяка Йон не се усмихна, естествено. Гушата го познаваше от години и го беше виждал да се усмихва не повече от дузина пъти, и то когато никой не го очакваше. Затова пък кимна удовлетворено. — Хубаво. На никой друг не бих доверил тази задача.
Гушата му кимна в отговор.
— Добре. Страхотно. — Нямаше друга работа, която толкова да не му се искаше да изпълни. Когато Йон се отдалечи, той промърмори под носа си: — Все идиотски задачи…
Нещата се развиха почти както ги беше планирал Гушата. Не можеше да каже, че му е за пръв път, но определено беше приятна изненада. Шестимата лежаха мълчаливо и неподвижно на възвишението, следяха леките движения на листата и клоните, бележещи маршрута на Нивга, който се промъкваше към скапаното село. Отблизо не изглеждаше по-добре. Гушата знаеше от личен опит, че рядко става така. Подъвка още малко ноктите си, видя как Нивга прикляква в храсталака край рекичката пред северната порта, поставя стрела и изпъва тетивата. От такова разстояние трудно можеше да се види, но като че ли дори сега различаваше на лицето му познатата усмивка.
Нивга пусна стрелата и на Гушата му се стори, че я чу да се удря в един от трупите на оградата. Вятърът донесе слаби викове. Две стрели полетяха на другата страна и се изгубиха между дърветата точно когато Нивга се обърна и бързо се шмугна в храсталака. Гушата чу нещо като барабанен ритъм, разнесоха се нови викове и мъжете се изсипаха на моста, стиснали в ръцете си груби оръжия от ковано желязо. Някои от тях все още нахлузваха рунтавите си кожени ботуши. Бяха поне три дузини, както бе предвидено. Страхотна работа. Стига Нивга да успее да се измъкне, разбира се.
Йон поклати глава, докато наблюдаваше как доста голяма част от Лисичия клан прекосява моста и се изгубва сред дърветата.