— Невероятно, нали? Така и не можах да свикна с това, колко тъпи могат да бъдат хората.
— Винаги е грешно да надценяваш копелетата — прошепна Гушата. — Добре, че сме най-умната групичка в Кръга на света, а? Така че може ли днес без издънки, моля?
— Няма да се дъня, ако и ти не се издъниш, шефе — промърмори Прекрасна.
— Ха.
Искаше му се да може да ѝ го обещае. Гушата тупна Скори по рамото и посочи надолу към селото. Дребният мъж му намигна в отговор и се плъзна по корем през шубраците надолу по хълма, чевръст като попова лъжичка в езерце.
Гушата размърда сухия език в сухата си уста. В подобни моменти слюнката му винаги пресъхваше и колкото и често да се занимаваше с това, не ставаше по-добре. Погледна с крайчеца на окото си към останалите, но никой от тях не показваше признаци на малодушие. Зачуди се дали вътрешностите им се свиват от притеснение, както неговите, или също като него просто се правят на корави. Или пък само той беше уплашеният. Но накрая това нямаше да има значение. Най-добрият начин да се справиш със страха е, като се преструваш, че го няма.
Той вдигна юмрук във въздуха, доволен да види, че ръката му не трепери, след което посочи след Скори и всички потеглиха. Надолу, към южната порта — ако изобщо можеше да се нарече така пролуката в гнилата ограда под нещо като свод, направен от криви клони, с прикрепен над него череп на някакво животно, което беше извадило лошия късмет да има страховити рога. Видът ѝ караше Гушата да се чуди дали на стотина проклети мили наоколо можеше да се намери и едно парче право дърво.
Единственият пазач стоеше под черепа, облегнат на копието си, загледан в нищото, с разчорлена коса и облечен в кожи. Той протегна ръка зад гърба си и се почеса по задника. Ножът на Скори се заби отстрани във врата му и му преряза гърлото бързо и чисто, както рибар изкормва сьомга. Гушата се поколеба, само за миг, но после вече знаеше, че няма измъкване. Щяха да извадят късмет, ако само този мъж изгубеше живота си, за да могат те да изпълнят идиотската си задача. Скори задържа пазача за миг, докато кръвта бликаше от прерязаното му гърло, подхвана го, докато се свличаше, и безшумно завлече потрепващото му тяло отстрани до вратата, далеч от любопитни погледи.
Гушата и останалите се спуснаха бързо по склона, превити надве, сграбчили оръжията си. Скори, с вече почистения нож в ръка, проучи обстановката около портата. С едната си ръка даде знак зад гърба си: да чакат. Гушата тъжно погледна към окървавеното лице на умрелия — устата леко отворена, сякаш човекът се канеше да попита нещо. Работата на грънчаря беше да прави грънци. Работата на пекаря беше да прави хлябове. А това тук беше работата на Гушата. И той я бе вършил, кажи-речи, през целия си живот.
Гледката трудно можеше да го накара да изпита гордост, макар работата да беше свършена отлично. Но един човек беше убит само заради това, че пазеше собственото си село. Защото това все пак бяха хора със своите надежди, скърби и всичко останало, нищо, че живееха оттатък Крина и не се къпеха твърде често. Ала какво би могъл да направи един човек? Гушата си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Трябваше просто да свърши работата, без да изгуби никого от хората си. В сурови времена меките мисли убиват по-бързо от чумата.
Той погледна към Прекрасна и посочи с глава към селото. Тя се промъкна покрай дирека на портата, вмъкна се вътре и пое по десния път, като предпазливо въртеше бръснатата си глава наляво и надясно. Скори я последва по петите, след него се промъкна Брак, съвсем тихо, въпреки огромното му тяло.
Гушата въздъхна дълбоко и пое по лявото разклонение, като се мръщеше при опитите си да стъпва върху най-твърдите места на разкаляния, издълбан от дълбоки коловози път. Зад себе си чуваше леко свистящото дишане на Йон, знаеше, че Уирън също е там, макар онзи да се движеше тихо като котка. Чуваше се някакво потракване. Сигурно от въртящ се чекрък. Като че ли някой се засмя, но не беше сигурен дали не му се е причуло. Главата му се въртеше насам-натам след звуците, сякаш я дърпаха за кукичка, закачена за носа. Всичко наоколо започна да му се струва ужасно ярко и отчетливо. Може би трябваше да почакат, докато се стъмни, но на Гушата никога не му беше харесвало да работи през нощта. Не и след онзи шибан провал при Гурндрифт, където момчетата на Бледоликия погрешка се сбиха с хората на Кокала и повече от петдесет мъже загинаха, без на десет мили наоколо да има и един враг. Много неща могат да се объркат през нощта.
Но пък след това Гушата беше виждал много хора да умират и през деня.
Той се промъкна покрай плетената стена и отново се изпоти от страх. Същата онази пот, която се появява, когато смъртта наднича над рамото ти. Всичко наоколо започна да му изглежда все по-отчетливо. Всяка пръчка в стената, всяко камъче в прахта. Начинът, по който коженият ремък, с който бе обвита дръжката на меча му, се врязваше в дланта му, когато размърдваше пръсти. Как при всяко вдишване се чуваше тихичко свистене, когато въздухът навлизаше в дробовете му. Как при всяка предпазлива стъпка петата му прилепваше през дупката на чорапа към вътрешната страна на ботуша му. Прилепваше се и се отлепваше.