Веселяка Йон профуча покрай него с обагрената си в червено брадва и налудничаво оголени зъби. Гушата го последва, а отзад идваше Уирън със спокойна физиономия и все още прибрания в ножницата меч, като не спираше да оглежда колибите. Заобиколиха една къща и се озоваха пред широко пространство, запълнено с оборски тор, примесен със слама. В свинарника в единия му край квичаха прасета. Сградата с изсечените колони се намираше в другия край, към широката ѝ врата водеше дървена стълба, а вътре се виждаше само мрак.
Пред тях се появи червенокос мъж, стиснал в ръката си брадва. Прекрасна спокойно пусна една стрела през бузата му от разстояние четири крачки; той спря за миг, притисна ръка към лицето си и продължи да върви към нея със залитане. Прекрасна го посрещна с боен крясък, измъкна меча си и със замах му отряза главата. Тя се завъртя във въздуха сред фонтан от кръв и падна в свинарника. Гушата се зачуди за миг дали горкото копеле изобщо е разбрало какво се случва.
Тогава забеляза, че тежката врата на сградата се затваря, а през процепа се вижда нечие бледо лице.
— Вратата! — излая той и хукна към нея. Прецапа жвакащата кал и изтича нагоре по стълбите, дъските се разтракаха под краката му. Успя да тикне единия си окървавен, кален ботуш в процепа точно преди вратата да се затръшне, нададе див вой и оцъкли очи от болката, която прониза крака му. — Кракът ми! Мамка му!
В края на двора вече се бяха насъбрали поне десетина мъже от Лисичия клан, които ръмжаха и грухтяха по-шумно и по-грозно от прасетата. Размахваха назъбени мечове, брадви и груби тояги, неколцина имаха и щитове, а един отпред дори носеше ръждясала плетена ризница, раздрана по краищата. Разрошената му коса беше привързана с пръстени от грубо изковано сребро.
— Назад! — Уирън се изправи пред тях в целия си ръст, стиснал в ръка меча си с дръжката нагоре, сякаш беше някакъв магически талисман, прогонващ злото. — Назад и няма да ви се налага да умирате днес.
Един от мъжете се изплю и изръмжа на развален северняшки:
— Покажи ни желязото си, крадецо!
— Така да бъде. Виж Меча на мечовете и това ще бъде последният ти поглед.
И Уирън го извади от ножницата.
Може и да го бяха наричали със сто имена — Бръснача на зората, Гробокопача, Кървава жътва, Най-високия и най-ниския, Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, и така нататък, и така нататък, — обаче Гушата трябваше да признае, че това беше най-обикновено парче метал. Нямаше пламъци, нямаше златиста светлина, никакви далечни звуци от фанфари. Само обичайното стъргане, когато дългото острие излезе от лекьосаната кожена ножница. Мътносивият метал нямаше никаква украса, никакви орнаменти, само под обикновения на вид предпазител проблесна нещо гравирано.
Но Гушата си имаше други притеснения, по-важни от това, че мечът на Уирън не си заслужаваше хвалбите.
— Вратата! — извика той на Йон, сграбчи я за ръба с лявата си ръка, омотана в ремъците на щита, пъхна меча си в процепа и натисна, но без успех. — Шибаният ми крак!
Йон изтропа с рев по стъпалата и блъсна вратата с рамо. Тя внезапно поддаде, откъсна се от пантите си и размаза някакъв глупак под себе си. Двамата с Гушата нахълтаха в сумрачното помещение от другата ѝ страна, изпълнено с особен сладникав пушек. Пред Гушата се появи някаква сянка и той инстинктивно вдигна щита си. Почувства как нещо го удари, към лицето му полетяха тресчици. Изгуби равновесие, блъсна се в нещо друго, издрънча метал, изтракаха разбити грънци. Появи се някакво призрачно лице с огърлица от потракващи зъби. Гушата замахна към него с меча си, повтори, потрети и човекът се свлече, като боядисаното му в бяло лице беше опръскано с кръв.
Гушата се закашля, потисна гаденето, изкашля се отново и се взря в зловонния мрак, готов да удари. Чу рева на Йон, звука от брадва, врязваща се в плът, и нечий пронизителен писък. Пушекът вече се беше поразнесъл достатъчно, за да може Гушата да придобие някаква представа за помещението. В мангала тлееха въглени и осветяваха паяжината от резбовани покривни греди в тъмночервено и оранжево, хвърляха променящи се сенки, лъжеха очите му. Беше горещо като в ада и вонеше по същия начин. Стари гоблени по стените, прокъсаното платно, омазано с боядисани знаци. Черен каменен блок в дъното, върху него груба статуя, в краката ѝ проблясък на злато. Чаша, помисли си Гушата. Бокал. Пристъпи към нея, опитвайки се да прогони пушека от лицето си с щита.
— Йон? — извика той.
— Гуша, къде си?
Отнякъде се чуваше някаква странна песен; Гушата не разбираше думите, но не му хареса как звучи. Никак даже.
— Йон?
Внезапно иззад каменния блок изскочи някаква фигура. Гушата се ококори и отскочи назад, като едва не падна в мангала.