Появилият се носеше прокъсана червена роба, от която стърчаха дълги, жилести ръце, беше омазан с бяла боя и покрит с пот, ниско над лицето си носеше череп от някакво животно със завити черни рога и в сумрака изглеждаше като дявол, който внезапно се е появил от ада. Гушата знаеше, че това е маска, но заради внезапната му поява от пушека и странната песен, която се носеше от черепа, той внезапно се вцепени от страх. Дотолкова, че дори не можа да вдигне меча си. Просто стоеше там и трепереше, всичките му мускули сякаш се бяха превърнали във вода. Вярно, че никога не е бил кой знае какъв герой, но и никога не беше изпитвал такъв страх. Дори в Иневард, когато бе видял как Кървавия девет идва към него с опръскано от чуждата кръв лице на безумец. Просто стоеше безпомощно.
— Фух… фух… фух…
Жрецът се приближи, вдигна едната си дълга ръка. В боядисаните си пръсти стискаше нещо. Изкривено парче дърво, което леко сияеше.
Нещото. Нещото, за което бяха дошли.
Светлината му се разгаряше, все по-ярка и по-ярка. Толкова ярка, че прогори кривата си форма в очите на Гушата, а песента изпълни ушите му, докато накрая вече не чуваше нищо друго, не можеше да мисли за нищо друго, не можеше да види нищо друго, освен това нещо, ярко като слънцето, което крадеше диханието му, смазваше волята му, спираше дишането му, прерязваше…
Хряс. Брадвата на Веселяка Йон разсече животинския череп надве и се заби в лицето под него. Плисна кръв, изсъска върху въглищата в мангала. Гушата почувства капчиците от нея върху лицето си, примигна и тръсна глава, внезапно освободен от лапите на страха. Жрецът залитна настрани, песента се превърна в задавено гъргорене, маската се разпадна надве и кръвта потече надолу. Гушата изръмжа и замахна с меча си, заби го в гърдите на магьосника и острието се подаде откъм гърба му. Нещото изхвърча от ръката му и се затъркаля по дървения под, а заслепяващата светлина избледня до слабо сияние.
— Шибани магьосници — изръмжа Йон, сви езика си на фунийка и се изплю върху трупа. — Защо изобщо се занимават? Колко време им трябва, докато научат всичките тези бръщолевеници, а те не са и наполовина толкова добри, колкото един свестен нож… — Той се намръщи. — Опа.
Жрецът беше паднал в мангала и въглените се бяха пръснали по пода. Два от тях се бяха търкулнали чак до стената с гоблените.
— Мамка му. — Гушата понечи да ги изрита настрани с треперещия си крак. Но преди да успее, пламъкът хукна по старото платно. — Мамка му. — Опита се да го стъпче, но все още беше замаян и успя само да засипе панталоните си с малки тлеещи парченца, след което се наложи да подскача наоколо, за да ги отърси. Огънят се разпростря по-бързо от чума. Пламъците бяха твърде големи, за да бъдат угасени, по-високи от човешки ръст. — Мамка му! — Гушата отстъпи назад; усещаше горещината върху лицето си, червени сенки танцуваха сред гредите. — Грабвай нещото и да се махаме!
Йон вече завързваше връзките на кожената си торба.
— Точно тъй, шефе, точно тъй. Резервният план.
Гушата го изостави и забърза към вратата; не беше сигурен кой е останал жив от другата ѝ страна. Изскочи навън и след сумрака дневната светлина го заслепи.
Прекрасна стоеше там, с широко отворена уста. Беше заложила стрела в полунатегнатия си лък, но върхът сочеше към земята, а ръцете ѝ бяха отпуснати. Гушата не можеше да си спомни последния път, когато я беше виждал изненадана.
— Какво има? — сопна ѝ се той, докато измъкваше с ръмжене забития си в рамката на вратата меч. — Ранена ли си? — Той присви очи от слънцето, заслони ги с длан. — Какво е… — След това се спря на стълбите и зяпна. — Мъртвите да го вземат.
Уирън почти не бе помръднал от мястото си, все още стискаше Меча на мечовете в ръката си и дългото мътносиво острие сочеше към земята. Само че сега беше от главата до петите опръскан в кръв, а около него, в полукръг, лежаха изкривените и намушкани, разсечени и осакатени трупове на дузината бойци от клана на Лисиците, които се бяха изправили срещу него, а още по-настрани се въргаляха други парчета, които някога бяха представлявали части от телата им.
— Той ги изби всичките. — Лицето на Брак беше набръчкано от изумление. — Просто ей така. Дори не успях да си вдигна чука.
— Дяволска работа — промърмори Прекрасна. — Дяволска работа. — Тя сбърчи нос. — Дим ли подушвам?
Йон изхвърча през вратата, блъсна се в гърба на Гушата и едва не полетя заедно с него надолу по стълбите.
— Взе ли нещото? — сопна му се Гушата.
— Мисля че… — Йон погледна към Уирън, който се извисяваше сред цялата касапница. — Мъртвите да го вземат.