Уирън тръгна към тях, но бързо се извъртя настрани, за да избегне една стрела, която профуча край него и се заби в стената на постройката. Той махна със свободната си ръка.
— Може би по-добре…
— Бягайте! — изрева Гушата. Добрият командир сигурно би трябвало да изчака, докато се изнесат всички останали. Да е първият, който влиза в битка, и последният, който я напуска. Поне така правеше Три дървета. Но не беше нужно да се споменава, че Гушата не беше Три дървета, и той хукна като заек с подпалена опашка. Даде пример, както обичаше да казва. Зад гърба си чу тънкото звънтене на тетива. Една стрела профуча покрай ръката му и се заби в близката колиба. После още една. Смачканият му крак адски го болеше, но той продължи да тича с накуцване и да размахва ръката, към която беше прикрепен щитът му. Напред към портата с животинския череп над нея. — Давай! Давай!
Прекрасна го изпревари, краката ѝ се движеха невероятно бързо и хвърляха кал в лицето на Гушата. Той видя как Скори профучава между две колиби, стрелва се бързо като гущер през портата и се отдалечава от селото. Гушата се втурна след него под свода от клони. Скочи надолу по склона, приземи се на болния си крак, тялото му се разтресе, неволно стисна зъби и си прехапа езика. Направи няколко накуцващи крачки, спъна се, полетя напред в блатната папрат и се претърколи през щита с единствената мисъл да спаси носа си от собствения си меч. Изправи се с усилие и започна бавно да се изкачва нагоре по склона, между дърветата, с парещи крака и дробове и с панталони, измокрени до коленете от блатната вода. Чуваше как Брак пъхти наблизо и хрипти от усилията, а зад него Йон ръмжи:
— Мама му… стара… мамка му… и тичане… мамка му…
Провря се през храстите и докуцука до поляната, където по-рано бяха правили планове. Планове, които всъщност не се бяха осъществили твърде гладко. Робин стоеше при багажа. До него Прекрасна, с ръце на хълбоците. Нивга беше коленичил в другия край на сечището със заредена в лъка стрела. Когато видя Гушата, се ухили.
— Значи, успя, шефе?
— Мамка му. — Гушата стоеше приведен, дишаше тежко и му се виеше свят. — Мамка му.
Той се изправи, погледна към небето, неспособен да се сети за друга дума, но дори и да се беше сетил, не му стигаше въздухът, за да я произнесе.
Брак изглеждаше още по-застрелян и от Гушата, ако това изобщо беше възможно. Стоеше приведен, с ръце на треперещите си колене, големият му гръден кош се повдигаше и спускаше тежко, едрото му лице беше почервеняло около татуировките като плеснат задник. Йон се дотътри и се облегна на едно дърво с увиснали бузи и лъщяща от потта кожа.
Прекрасна почти не се беше задъхала.
— Мъртвите да го вземат, дебели дъртаци такива. — Тя плесна Нивга по ръката. — Добра работа свърши долу, в селото. Мислех, че със сигурност ще те пипнат и жив ще те одерат.
— Искаш да кажеш, че си се надявала — рече Нивга, — но би трябвало да знаеш, че съм най-добрият беглец в целия Север.
— Това е факт.
— Къде е Скори? — рече задъхано Гушата, който най-после бе успял да си поеме достатъчно дъх, за да започне да се безпокои.
Нивга вдигна палец.
— Обикаля наоколо, за да провери дали някой ни е подгонил.
Уирън се появи с бавна крачка на поляната; качулката му отново беше вдигната и той носеше прибрания в ножницата му Меч на мечовете върху раменете си като кобилица, стиснал дръжката му с едната си ръка и провесил другата през острието.
— Да разбирам ли, че не ни преследват? — попита Прекрасна, повдигайки едната си вежда.
Уирън поклати глава.
— Не.
— Не бих обвинявала горките копелета. Вземам си думите назад за това, че се вземаш твърде на сериозно. С тоя меч си сериозна работа.
— Взехте ли нещото? — попита Робин, пребледнял от притеснение.
— Да, Робин, спасихме ти кожата. — Гушата избърса устните си и изцапа опакото на ръката си с кръвта от прехапания си език. Бяха свършили работата и чувството му за хумор постепенно започваше да се възвръща. — Ха. Представяш ли си да бяхме оставили проклетото нещо там?
— Никога не се притеснявай за такива неща — каза Йон и отвори торбата си. — Веселяка Йон Къмбър, за пореден път шибан герой.
После бръкна вътре и го измъкна.
Гушата примигна. След това се намръщи. После се втренчи. Златото проблесна под избледняващата светлина и той почувства как сърцето му пада в петите.
— Не е това, Йон!
— Не е ли?
— Това е чаша! А нещото, което търсехме, беше там! — Той заби върха на меча си в земята и махна с ръка. — Проклетото нещо, което излъчваше дяволска светлина!
Йон го погледна.
— Никой не ми е казвал нищо за дяволска светлина!