Шев все още се опитваше да си поеме дъх след онзи лакът.
— И според теб аз какво точно ще правя с тях?
Джавра се ухили.
— Мъжете ще са за мен. Аз съм жена от Тонд и имам големи апетити. Ти можеш да ме пазиш.
— Огромните ми благодарности за тази неизмерима чест — каза Шев и се измъкна изпод мощната мускулеста ръка на Джавра.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. През цялото време ми беше добра помощничка.
— Мислех си, че съдружието ни е между двама равни.
— Всички добри помощнички мислят по този начин — каза Джавра и закрачи към входната врата на „Циврещия лигльо“, чиято табела висеше на едната си кукичка върху високия ръждясал прът.
Шев улови ръката на Джавра и успя да я спре, като увисна на нея с цялата си тежест и заби петите си в калта.
— Имам усещането, че Тумнор ни очаква.
— Такава беше уговорката.
Джавра я погледна озадачено.
— Като се има предвид колко неохотно ни даде подробности за работата, може би ще се опита да ни прецака.
Джавра се намръщи.
— Мислиш, че може да наруши споразумението?
— Не ни каза нищо за капаните, нали? — попита Шев, без да пуска ръката на Джавра. — Нито за ямата. Нито за стената. Ами за кучетата? Освен това каза, че пазачите са двама, а не дванайсет.
Джавра стисна зъби и мускулите на челюстта ѝ затанцуваха.
— Не каза нищо и за онзи магьосник.
— Точно така — успя да изпъшка Шев, а всичките ѝ мускули вече трепереха от усилието.
— Кълна се в диханието на Майката, ти си права.
Шев въздъхна с облекчение, изправи се бавно и пусна ръката на Джавра, след което леко я потупа.
— Ще се промъкна отзад, за да проверя…
Джавра ѝ се ухили широко.
— Лъвицата от Хоскоп никога не използва задната врата!
И тя изтича по стъпалата, вдигна единия си крак, с един ритник откърти вратата от пантите ѝ и влетя вътре. Зад гърба ѝ изплющяха мръсните пешове на някога бялото ѝ палто.
Шеведая обмисли за миг, но абсолютно сериозно, възможността да хукне по улицата, но въздъхна и се шмугна вътре след Джавра.
„Циврещия лигльо“ не беше най-преуспяващото заведение, макар че Шев трябваше да признае, че бе виждала и по-ужасни. Всъщност беше прекарала последните няколко години в такова. Размерите му бяха като на хамбар, с балкон на първия етаж, слабо осветен от голям кръгъл полилей с димящи свещи, поставени в чаши от зацапано стъкло. Подът беше покрит с мръсна слама и сбирщина от столове и маси, край едната му стена имаше изкорубен тезгях, а рафтовете зад него бяха задръстени с най-евтините алкохолни питиета на поне дузина култури. Помещението миришеше на пушек и пот, на разлят алкохол и повърнато, на отчаяние и пропуснати шансове и изглеждаше, общо взето, по същия начин, както преди три нощи, когато двете бяха приели работата, точно преди Джавра да загуби на зарове половината от обещаните им пари. Обаче ясно се забелязваше една разлика. Тази нощ беше пълно с отрепки от всякакъв вид. Тази вечер шефът тук беше само един.
Тумнор седеше на масата в средата на стаята със залепена на охраненото му лице усмивка и лъщящо от пот лице. Изглеждаше изключително изнервен, дори за мъж, който се опитва да прецака двама прочути крадци. Изглеждаше така, сякаш ужасно се страхуваше за живота си.
— Това е капан — процеди той през зъби, без да отмества ръцете си от масата.
— Сами се досетихме, хиено! — рече Джавра.
— Не — изгрухтя той, завъртя рязко очите си настрани, върна ги върху тях, след това отново ги завъртя. — Капан.
Едва тогава Шев забеляза, че ръцете му бяха заковани за масата. Проследи погледа му над голямото кафяво петно на пода, което подозрително напомняше кръв, към сенките. Там съзря една фигура. Просветване на очи. Проблясване на стомана. Самоуверен мъж в пълна готовност. След това различи и останалите издайнически проблясъци в тъмните ъгли на кръчмата — един мъж с брадва зад шкафа с алкохол, подаващия се от балкона нос на стрелец с арбалет, чифт ботуши, които стърчаха иззад вратата към мазето; Шев предположи, че сигурно все още бяха обути на мъртвите крака на някой от наемниците на Тумнор. Сърцето ѝ падна в петите. Мразеше да се бие и имаше силното усещане, че съвсем скоро щеше да ѝ се наложи.
— По всичко личи — промърмори тя, навеждайки се към Джавра, — че отрепката, която ни измами, е била измамена от някоя друга отрепка.
— Да — прошепна Джавра. Шепненето ѝ беше по-звучно от нормалния разговорен тон на повечето хора. — Двоумя се кого да убия първо?