— Не, не, моля те…
— Съжалявам. — Той се откопчи от пръстите ѝ, като се опитваше да не я гледа в очите. — Бог да се смили над теб. — Макар да беше ясно, че Той не притежава милост. — Съжалявам!
Темпъл се изправи. Обърна се. И продължи.
Когато виковете ѝ заглъхнаха назад, той се опита да се убеди, че така не само беше по-лесно, но и бе постъпил правилно. Не можеше да направи нищо за нея. Тя нямаше да оцелее. Гуркулите бяха твърде близо. Нямаше да успее да избяга, ако я беше взел да я носи. Трябваше да предупреди останалите, длъжен беше. Нямаше да успее да я спаси. Можеше да спаси само себе си. По-добре да умре само единият, вместо и двамата, нали? Бог щеше да го разбере, нали? Бог беше самата толерантност.
В такива времена човек показва истинската си същност. За известно време Темпъл бе успял да убеди себе си, че е праведен човек, но е лесно да си добродетелен, когато добродетелността ти не е подложена на изпитание. Също като камилска фъшкия, спечена на слънце, под благочестивата си черупка той беше все същият вонящ, егоистичен страхливец, какъвто е бил винаги.
Съвестта е онази част от Него, която Бог е поставил във всеки един човек — беше казал Кадия. — Частичка от божественото. Винаги имаме избор.
Темпъл внезапно се спря и се взря в кървавите отпечатъци, които пръстите ѝ бяха оставили върху ръкава му. Дали да не се върне? Стоеше там и трепереше, дишаше тежко, затворен в капана между правилното и грешното, между разума и глупостта, между живота и смъртта.
Кадия му беше казал веднъж, че мисли твърде много, за да е добър човек.
Той погледна през рамо назад, откъдето бе дошъл. Пламъци и сгради, озарени в ярките цветове на пламъците, а на фона на пламъците видя движещи се черни фигури. Стройните сенки на мечове и копия, високите шлемове на гуркулски войници. И това оптична измама на маранята ли беше, или той наистина виждаше там още една фигура? Женска фигура, висока и слаба, която вървеше наперено, облечена в бяла броня, с проблясваща златиста коса. Страхът стисна Темпъл за гушата и той падна, изправи се с усилие и отново се затича. Инстинктивният импулс на дете, израснало на улицата. На заек, който вижда сянката на ястреб. Нямаше представа защо иска да живее, но знаеше, че не иска да умира.
Хъхрещ, кашлящ, с парещи нозе, той изкачи с усилие напуканите стъпала към Големия храм. Изпита моментно облекчение, щом пред него се извиси познатата фасада, макар да знаеше, че не след дълго гуркулските войници ще се изсипят на площада. Гуркулските войници… или нещо по-лошо.
Отиде бързо до високата порта сред вихрещата се пепел и подмятаните от горещия вятър парчета горяща хартия, започна да тропа по вратата, докато не го заболяха юмруците, и да крещи името си, докато не му се продра гърлото. Малката врата в голямата порта внезапно се отвори и той бързо хлътна вътре, а зад гърба му успокояващо изстъргаха резетата.
В безопасност. Макар и само за няколко минути. Все пак човек, загубил се в пустинята, приема вода от онзи, който му предложи, и толкова, колкото му дава.
Първия път, когато Темпъл влезе в това великолепно място и видя искрящите мозайки, ажурната зидария и светлината, която нахлуваше през прозорците във форма на звезди и караше позлатените букви от писанието, изписани по стените на височината на човешки ръст, да сияят, той бе почувствал Божията ръка върху рамото си.
Сега не чувстваше присъствието на Бог. Само няколко лампи осветяваха обширното пространство; сенките на пламъците, които танцуваха от другата страна на прозорците, примигваха по тавана. Вонеше на страх и смърт, отекваха хленчовете на ранените, долавяше се безконечното тихо мърморене на отчаяни молители. Дори мозаечните лица на пророците, които някога бяха изглеждали като потънали в божествен екстаз, сега сякаш бяха изкривени от ужас.
Мястото беше претъпкано с народ — мъже и жени, млади и стари, всичките мръсни и отчаяни. Темпъл си проправи път напред, като се опитваше да преглътне страха си и да си мисли единствено за това, как да открие Кадия. Накрая го зърна на подиума, където някога се бе издигал амвонът. Беше откъснал единия ръкав на бялата си роба, за да направи превръзки. Другия го бе окървавил на лакътя, докато се беше занимавал с ранените. Очите му бяха хлътнали, бузите също, но колкото по-отчайваща изглеждаше ситуацията, той като че ли ставаше все по-спокоен.
Каква ли невероятна сила е необходима, зачуди се Темпъл, за да носиш на раменете си товара на всичките тези животи?
Около него се бяха събрали войници от Съюза и Темпъл инстинктивно отстъпи назад. Бяха може би дузина, с прибрани в ножниците мечове от уважение към свещената земя, но ръцете им непрекъснато посягаха към дръжките. Сред тях беше генерал Висбрук; загорялото му от слънцето лице беше изцапано със сажди. Преди обсадата беше доста пълничък, но сега униформата му висеше свободно около тялото. В Дагоска вече всички бяха доста по-слаби от преди.