— Гуркулските войници са нахлули през Северната порта и вече са в Горния град. — Говореше на езика на Съюза, разбира се, но Темпъл го разбираше толкова добре, колкото и всички останали местни от Мидърланд. — Не след дълго стената ще падне. Подозираме предателство.
— Никомо Коска ли подозирате? — попита Кадия.
— От известно време, обаче Коска може да е всякакъв, но не и глупак. Ако е искал да продаде града, е щял да го направи, докато все още е можел да получи добра цена.
— А животът му? — отсече войникът с превръзка през рамото.
Висбрук изсумтя.
— Нещо, което никога не е ценял. Този мъж не познава страх.
Богове, това сигурно е същинска благодат. Страховете на Темпъл бяха негови постоянни спътници, откакто се помнеше.
— Във всеки случай това вече няма значение — продължи Висбрук. — Независимо дали Коска ни е предал, или не, дали е жив, или мъртъв, той вече сигурно е в ада. Също както всички нас. Изтегляме се обратно в Цитаделата, хадиш. Трябва да дойдете с нас.
— А когато гуркулите ви последват, къде ще се изтеглите?
Висбрук преглътна, изпъкналата му адамова ябълка подскочи, и продължи да говори, сякаш Кадия изобщо не се беше обаждал. Нещо, в което хората от Съюза се бяха доказали като експерти още от първия ден, когато се бяха появили в Дагоска.
— Вие сте смел водач и истински приятел на Съюза. Спечелили сте си място в Цитаделата.
Кадия се усмихна уморено.
— Ако съм си спечелил някакво място, то е тук, в моя храм, сред моите хора. И ще го приема с гордост.
— Знаех си, че така ще отговорите. Но бях длъжен да попитам.
Кадия протегна ръка.
— За мен беше чест.
— Честта е моя. — Генералът пристъпи напред и прегърна свещеника. Човек от Съюза и дагосканец. Белокож и тъмнокож. Странна гледка. — Съжалявам — каза той и в очите му проблеснаха сълзи, — че те разбрах едва когато стана твърде късно.
— Никога не е твърде късно — каза Кадия. — Вярвам, че може да се срещнем в рая.
— Тогава се надявам, че твоята вяра е истинска, а не моята.
Висбрук пусна Кадия, завъртя се на пети и спря. Не погледна назад.
— Началник Глокта ме предупреди, че е по-добре човек сам да се убие, отколкото да се остави да бъде пленен от гуркулите — каза Висбрук. Кадия примигна, но не каза нищо. — Каквото и да си мисли човек за нашия някогашен водач, когато стане въпрос за пленничеството при гуркулите, той трябва да се смята за неоспорим експерт. — Хадишът отново не каза нищо. — Имате ли собствено мнение по въпроса?
— Самоубийството се смята за грях пред Бог. — Кадия сви рамене. — Но във времена като сегашните кой би могъл да каже кое е правилното?
Висбрук бавно кимна.
— Ние сме напълно откъснати. От Съюза. От семействата ни. От Бог. Сега трябва сами да намерим своя път.
И той закрачи бързо към задния вход, ботушите му потракваха по мраморния под, а тълпата се разстъпи настрани, за да го пропусне заедно с войниците му.
Темпъл пристъпи напред и сграбчи Кадия за ръката.
— Хадиш, трябва да тръгнете с тях!
Кадия внимателно освободи китката си от пръстите на Темпъл. Точно както Темпъл се бе освободил от умиращата жена.
— Радвам се, че си още жив, Темпъл. Притеснявах се за теб. Но ти кървиш…
— Дребна работа! Трябва да отидете в Цитаделата.
— Трябва? Винаги имаме избор, Темпъл.
— Те идват. Гуркулите идват. — Той преглътна. Дори сега не можа да се насили да произнесе думите на висок глас. — Ядачите идват.
— Знам. Затова трябва да остана.
Темпъл стисна зъби. Спокойствието на стареца го вбесяваше и той знаеше защо. Не заради стареца, а заради себе си. Искаше свещеникът да избяга, за да може да избяга с него. Нищо че в целия свят нямаше и едно място, където да са в безопасност от ядачите. Никъде в целия свят и със сигурност не и в Дагоска. Нищо, че подслоняването в Цитаделата щеше да му осигури само още няколко дни, а и това не беше сигурно.
Хадишът се усмихна. Сякаш беше прочел мислите му. Беше ги прочел и му беше простил.
— Трябва да остана — каза той. — Но ти трябва да отидеш, Темпъл. Ако смяташ, че имаш нужда от позволението ми, с радост ти го давам.
Темпъл изруга. Твърде често му бяха прощавали. Искаше да му се развикат, да го обвинят, да го набият. Искаше да си намери причина да избере лесния път и да избяга, но Кадия нямаше да му позволи да поеме по лесния път. Затова Темпъл го обичаше. Очите му се напълниха със сълзи. Изруга отново. Но остана.