— Какво ще правим? — изграчи той.
— Ще се погрижим за ранените. Ще утешим слабите. Ще погребем мъртвите. Ще се молим.
Той не каза, че ще се бият, но неколцина се досетиха. Петима дякони се бяха скупчили до една от стените като деца, обсъждащи някаква тайна игра. Темпъл видя проблясък на острие. Брадва, която се подава от диплите на роба.
— Оставете оръжията! — извика Кадия, приближавайки се към тях. — Това е храм!
— Нима смяташ, че гуркулите ще пощадят свещената ни земя? — изкрещя един от тях, а в очите му грееше лудостта на страха. — Нима смяташ, че ще оставят оръжията си?
Кадия беше спокоен като застояла вода.
— Бог ще ги съди за престъпленията им. Ще съди и нас заради нашите. Оставете оръжията.
Мъжете се спогледаха, размърдаха се неуверено, но макар и въоръжени, никой от тях не намери кураж да погледне Кадия в очите. Един по един започнаха да оставят оръжията си.
Хадишът отпусна длан върху рамото на мъжа, който му беше възразил.
— В момента, в който избереш страна, вече си сгрешил, сине мой. Трябва да правим каквото искаме. Трябва да се държим така, както искаме да се държат останалите. Сега повече от всякога.
— Как ще ни помогне това? — улови се да промърморва Темпъл.
— В края на краищата какво друго ни остава?
И Кадия погледна към голямата порта, пое си дълбоко дъх и изпъна рамене.
Темпъл осъзна, че отвън е абсолютно тихо. На площада, където някога бяха отеквали призивите на свещениците към молитва. След това подканянията на търговците към клиентите. След това воплите на ранените, осиротелите и безпомощните. Тишината означаваше само едно нещо. Те бяха тук.
— Спомняш ли си какъв беше, когато се срещнахме за пръв път? — попита Кадия.
— Крадец. — Темпъл преглътна. — Глупак. Момче без принципи и без цел.
— А виж сега в какво се превърна!
Едва ли усещаше някаква разлика.
— А какъв ще стана без вас?
Кадия се усмихна и отпусна ръка върху рамото на Темпъл.
— Това зависи от теб. И от Бог. — Хадишът се приближи още малко към него, за да му прошепне: — Не прави никакви глупости, чу ли? Трябва да оцелееш.
— Защо?
— Гуркулите ще преминат през града като буря, като чума, като рояк скакалци. След тях Дагоска ще има нужда от добри мъже.
Темпъл се накани да посочи, че не е по-добър от който и да е друг крадец, когато върху портата се стовари гръмотевичен удар. Голямата врата се разтърси, а лампите започнаха лудо да примигват. Откъм събраните хора се разнесоха ахкания и те се отдръпнаха назад, към сенките в задната част на храма.
Последва нов удар, който накара вратата, тълпата и самия храм да потреперят.
След това се разнесе глас. Гръмотевичен глас, невъзможно, оглушително силен, мощен като биенето на голяма камбана. Темпъл не разпозна езика, но въпреки това видя как сред заслепяваща светлина буквите му се прогарят в дървената врата. Портата се взриви сред облак от трески, парчета дърво се затъркаляха по мраморния под и се пръснаха навсякъде.
Между изкорубените крила на портата пристъпи някаква фигура. Облечена в бяла броня, белязана със златни букви, с усмивка на лицето, което имаше толкова идеална форма, сякаш бе излято от черно стъкло.
— Поздрави от пророк Калул! — извика мъжът с топъл, приятелски глас, а хората захленчиха и отстъпиха още по-назад.
Огнените букви продължаваха да плуват в тъмнината пред погледа на Темпъл, свещени букви, нечестиви букви, ехото им отекваше в ушите му. До него изхленчи някакво момиче, притиснало шепи към лицето си. Темпъл отпусна длан върху рамото ѝ и го стисна леко, в опит да я успокои, да успокои себе си. Още фигури се появиха в храма. Фигури, облечени в бели брони.
Бяха само петима, но тълпата се отдръпна едновременно назад, скупчена в страха си, сякаш беше стадо овце, а новодошлите бяха вълци. До Темпъл се озова някаква жена, красива, ужасна, висока и слаба като копие, лицето ѝ излъчваше бисерно сияние, а златистата ѝ коса се развяваше така, сякаш жената носеше вятъра със себе си.
— Здравейте, красиви мои.
Тя се усмихна широко на Темпъл и прокара върха на дългия си заострен език по дългите си заострени зъби, след което затвори с изщракване устата си и му намигна. Червата му се бяха превърнали във вода.
Разнесе се вик. Някой изскочи от тълпата. Един от дяконите. Темпъл видя проблясък на метал в тъмнината и беше изблъскан настрани от поредната вълна страх, която премина през тълпата.
— Не! — извика Кадия.
Твърде късно. Една от ядачите се раздвижи. Бърза като мълния и също толкова смъртоносна. Тя улови мъжа за китката, вдигна го във въздуха с невъобразима сила и го метна чак в другия край на храма, както сърдито дете хвърля счупената си кукла, а камата му издрънча върху плочките. Писъците му секнаха, когато се удари в стената на около десетина крачки от пода, след което падна безжизнен на земята сред дъжд от кръв и натрошен мрамор. Главата му беше сплескана, изкривена, а лицето му, за щастие, беше обърнато към стената.