— Господи — прошепна Темпъл. — О, Боже.
— Никой да не мърда! — извика Кадия, вдигнал едната си ръка.
— Ти ли си техният водач? — попита застаналият най-отпред ядач, повдигайки веждата си.
Тъмното му лице беше младолико и гладко, и красиво, но очите му бяха стари.
— Аз съм Кадия, хадиш на този храм.
— Свещеник, значи. Книжен човек. Дагоска е родно място на много свети люде. На почитани философи, уважавани теолози. Мъже, които са чували гласа на Бог. Ти такъв ли си, хадиш Кадия?
Темпъл не можеше да разбере как го постига, но Кадия не показваше никакъв страх. Говореше така, сякаш пред него стоеше някой от неговото паство. Дори с този дявол, роден от ада, този ядач на човешка плът, той се отнасяше като към равен.
— Аз съм просто човек. Опитвам се да съм добродетелен.
— Ако искаш, вярвай, но всички сме така. — Ядачът погледна намръщено дланта си, сви я в юмрук и после бавно разтвори пръстите си, сякаш изпускаше струя пясък. — И ето докъде ме доведе пътят към добродетелността. Знаеш ли кой съм аз?
На идеалното му лице нямаше подигравателен триумф. Само тъга.
— Ти си Мамун — каза хадиш Кадия. — Плодът на пустинята. Трижди благословен и трижди проклет.
— Да. Макар с всяка година проклятията да тежат повече, а благословиите все повече да изглеждат като прах.
— За това можеш да обвиняваш само себе си — рече спокойно Кадия. — Ти наруши божия закон и яде от плътта на мъже.
— И на жени, и на деца, и на всичко, което диша. — Мамун погледна намръщено размазания труп на дякона. Една от ядачите клекна до тялото, потопи пръста си в локвата от кръв и започна да я размазва по усмихнатото си лице. — Само ако тогава знаех онова, което знам сега, нещата щяха да се развият по друг начин. — Той се усмихна тъжно. — Но за миналото може да се говори с лекота, ала е невъзможно да се върнеш там. Мощта ми достига висини, за които можеш само да мечтаеш, и въпреки това съм просто пленник на стореното от мен. Никога няма да мога да избягам от клетката, която сам си построих. Нещата са такива, каквито са.
— Винаги имаме избор — каза Кадия.
Мамун му се усмихна. Странна усмивка беше това. Почти излъчваше… надежда.
— Така ли смяташ?
— Така ни казва Бог.
— Тогава аз ти го предлагам. Можем да ги вземем. — Мамун погледна към тълпата и когато стъкленият му поглед се плъзна върху Темпъл, той почувства как косъмчетата на тила му настръхват. — Можем да ги вземем всичките, но да пощадим теб.
Ядачката със златната коса отново намигна на Темпъл. Той почувства треперенето на момичето, което стоеше до него, и се усети, че сам трепери.
— Или можем да вземем теб — продължи Мамун, — а да пощадим тях.
— Всичките ли? — попита Кадия.
— Всичките.
Темпъл разбра, че сега е моментът да пристъпи напред. Да постъпи така, както иска. Както би искал да постъпят другите. Това бе моментът, в който да покаже кураж, самоотверженост, солидарност с мъжа, който му беше спасил живота, който беше проявил милост, който му беше дал шанса, който не заслужаваше. Да пристъпи напред и да се предложи вместо Кадия. Това беше моментът.
Темпъл не помръдна от мястото си.
Никой не помръдна.
Но хадишът се усмихна.
— Предлагаш неизгодна за теб сделка, ядачо. С готовност ще дам живота си за техния.
Русата жена вдигна дългата си ръка, отпусна главата си назад и запя. Висок и смайващо чист, гласът ѝ се зарея към високия таван, по-красив от всяка музика, която беше чувал Темпъл.
Мамун падна на колене пред Кадия и притисна едната си длан към сърцето.
— Целият рай ликува заради откриването на истинския праведник. Измийте го. Дайте му храна и вода. Отведете го с почести на масата на Пророка.
— Бог да е с вас — промърмори Кадия през рамо, без да сваля усмивката от лицето си. — Бог да е с всички вас.
И той излезе от храма, придружаван от двама ядачи, които бяха преклонили глави с уважение, докато неговата беше вирната гордо.
— Жалко — каза ядачката с омазаното с кръв лице, нацупила устни.
После хвана трупа на дякона за глезена и го повлече към вратата, оставяйки кървава следа по пода.
Мамун се спря за миг до потрошената порта.
— Останалите сте свободни. Поне от нас. Но не можете да избягате от самите вас.
Колко време бе останала там потната тълпа, след като ядачите си тръгнаха? Колко време бяха стояли мълчаливо, вперили погледи в порутената порта? Смразени от ужас. Вцепенени от вина. Минути? Часове? Докато не чуха отвън звуците на пожар, звънтене на стомана, писъци, звука от плячкосването на Дагоска. Звука на края на света.